Възниква и друг въпрос – откъде се взима този аналитичен език на Балканите, след като езикът на всички други народи на полуострова е синтетичен. Но тези други народи са пришълци. Или оттук следва, че езикът на автохтонното население на Балканите е аналитичен. Древните българи, които периодично тръгват от полуострова и отиват на изток, на север, на запад и на юг се срещат с други народи. Езикът на тези народи е структурно различен от техния и затова не съществува възможност на Балканите да дойде аналитичен език, привнесен отвън. Оттук следва изводът, че древните българи са население, чийто потомци периодично се завръщат по родните си места. Затова, не е случайно, че в подкрепа на този факт идват много твърдения от древните хроники, в които буквално се казва – „Траките, които наричат българи…“. Писаното от даден хронист е безценен паметник, защото хронистът е съвременник на съответното време и неговото писание е един вид документален запис. Ето един пример: Михаил Аталиат (на старогр.: „Μιχαήλ Ἀτταλειάτης“, „Michael Attaleiates“, „Attaliates“, р. между 1020 г. и 1030 г. в Константинопол или Аталея – поч. ок. 1085 г.; константинополски историк и юрист XI в. Константинопол) в своето съчинение „История“ пише: „…мизи са със сигурност българите, които по–късно получили своето ново название…“. На карта от IV в. от св. Йероним (Евсевий Йероним Софроний; на лат.: „Sophronius Eusebius Hieronymus“; р. 347 г. в Стридон, Далмация – поч. 3 септември 420 г. във Витлеем; преводач на Библията от гръцки и еврейски на латински език между 383 г. и 406 г.; един от отците на църквата и доктор на католическата църква е написано името на нашите земи в античността – „Mesia hec & Vulgaria“ – „Мизия, тук и България“. Тя е съставена по още по-стари карти – на владиката Евсевий Кесарийски („Eusebius от Caesarea“, гр. „Eusebios от Kaisareia“ ,наричан „баща на църковната история“; р. 270 г. – поч. 338 г.). Картата е запазена в препис от XII в. Касиодор (на лат.: „Flavius Magnus Aurelius Cassiodorus Senator“, р. 485 г. в Скилациум – поч. Бругиум през 580 г. в манастира Вивариум при Скилациум; римски писател и учен, държавник по времето на управлението на Теодорих Велики, крал на остготите в Италия) пише, че „Българите са стар мизийски или илирийски народ“; Енодий Тицийски (на лат.: „Enodiy Titsiyski“; р. 473 г. – поч. 524 г., епископ, придворен историк на готския крал Теодорих) също посочва, че българите са стар мизийски или илирийски народ. В „Кратко житие“ на св. Климент Охридский (Охридска легенда“, „Legenda Ochridica“)авторът – охридският архиепископ Димитрий Хоматиан (на гр.: „Δημήτριος ό Χωματιανος“, „Димитриос о Хоматианос“; константинополски архиерей, писател и канонист, архиепископ на Охридската българска архиескопия, титулуващ се „архиепископ на Първа Юстиниана и на цяла България“ около 1216 г. – 1234 г.) казва: „Този велик наш отец и светилник на България бил по род от европейските мизи, които народът обикновено знае и като българи…“; Фолклор, обичаи, традиции – всичко съвпада с т. н. „траки“: нестинарството, кукерите, сурвакането, Трифон Зарезан, Змийските празници, Герман и т. н. Народните носии на „траките“ днес са традиционното българско облекло. Гайдата, кавалът, киселото мляко, шевиците („елбетицата“) и др. са „тракийски“. България, която е една от петте страни в света, която има хилядолетна история, е представяна в чуждата историография, че е основана като държава едва през VII в., а българите се били появили на Балканския полуостров чак през V в. Още през XVIII в. сред българските просветени монаси започва движение за възстановяването на историческата истина. Знаково име в този процес е св. Паисий Хилендарски. В началото на XIX в. се появяват нови исторически доказателства с безспорна документална информация – археологичните артефакти. Мачей Стрийковски обикалял нашите земи по средата на шестнадесетото столетие. Той установява, че българите са много стари заселници на Балканския полуостров и че земите им са дадени лично от Александър Велики с нарочна златобуквена грамота. Читателят не може да не се удиви от факта, че в шестнадесетия век българите са имали памет за миналото си в много по-голяма степен, отколкото днешните им потомци. В онова време българите, с които хронистът се среща, са знаели, че са много старо население, дошло на Балканите от Мала Азия – нещо, което едва в наши дни Българският генетичен проект доказа, като уточни и това, че до Мала Азия това население е дошло от Северна Месопотамия. При д-р Ганчо Ценов имаме великолепно доказателство за откритията на Стрийковски, които той прави, анализирайки писаното от йеромонах Спиридон в неговата „История во кратце о народе болгарском“. Там има и една история с българския владетел крал (така го нарича йеромонах Спиридон) Колад и синовете му Болг, Керетрий и Брен. Тогава техният народ бил населявал днешно Софийско, Кюстендилско и Скопско. Синовете решили да завладеят нови земи. Брен дори стигнал до Мала Азия. Но за нас по-важен е Болг. Той завзема Македония, Тракия, Далмация, Беломорието и стига до Рим. И тогава за първи път в римски хроники са документирали българите като народ. Любопитна връзка се намира и в една и досега позната коледна припявка: „Бог се роди, Коладе“. Крал Колад е бил жесток диктатор. Когато влязъл в досег с елини и римляни и видял как те се кланят на богове, разпоредил на народа да му се кланя не като на крал, а като на бог. Когато се родил синът му Болг, наредил всенародни тържества, „празновати в месец декемврий 24 дня, ядуще и пияще, и пеюще песни“, сиреч „Болг се роди, Коладе, тойзи вечер, Коладе“ и прочие с многократно повтаряне на името Коладе… Така през столетията дошъл до наши дни, приспособен към християнството, познатият припев „Бог се роди, Коладе“. В Британския музей в съчиненията на свети Йероним се намира една карта на Евсевий (270- 338), на която са очертани Балканите и там черно на бяло има местност „България“. Евсевий не е случаен хронист, той е бил владика в Цезареа (Палестина), един от най-известните и прецизни църковни историци, наричан Баща на църковната история. За тази България има доказателство и в хрониката на Теодор Момзен, писана между 235 и 238 г. Мачей Стрийковски твърди, че в началото на пети век българите превзели Крим. През 420 г. под водачеството на Дербал се настанили между Дунав и Днепър, прогонвайки даките. През 454 г., като чули за смъртта на император Теодосий, завоювали Долна и Горна Мизия и нарекли земите България. Завзели цяла Тракия и през 467 г., побеждавайки император Зенон, обсадили и подпалили Константинопол. Заради тези нападения император Анастасий издигнал дълга стена от Черно до Мраморно море. Стрийковски твърди, че през 1574 г. видял остатъци от нея – зидове, ровове и валове. Все по време на обиколките из българските земи Стрийковски бил удивен от запазената колективна народна памет за събития не само от времето на Дунавска България. Българи му разказвали за тракийските могили, каквито се срещали на много места. Те били от дялан камък и се знаело, че под тях лежали телата на велики князе и воини. За техните подвизи още се пеели песни. „По улиците – пише полският историк – и по обикновените площади с гъдулки, гайди и арфи се възпяват със съчинени от тях стихове храбрите дела на знатни князе и рицари“. Песните се посрещали с голяма радост от народа. Тази традиция била до там силна и опасна, че очевидно плашела турската власт. Затова и с нарочни разпореждания на Високата порта били взети съответни мерки – султанската хазна давала луди пари, за да се разпратят из нашите земи скитащи певци, които да измислят и пеят из кервансараите „прекрасните песни за храбростта на еничари, паши, санджаци и спахии“. Стрийковски наблюдавал и такива певци, но у тях нямало обаянието на българските. За внимателните читатели ще отбележим, че Мачей Стрийковски не е много придирчив към посочваните от него години и често те са грешни, но полският хронист не греши в истинността на събитията и само въпрос на механично уточнение е да се намери вярната година на случилото се. За нас е най-важното, че и в този малко познат източник за българската история е показано, че българите много преди кан Аспарух са били трайно заселил се народ край Дунава, в Мизия, Македония и Тракия. Потвърждение намираме и в безспорния Норман Дейвис, според който през пети и шести век Константинопол бил атакуван многократно от хуни, авари, персийци и араби. Той отбелязва и че през 411 г. Атила, бич Божи, стига до Цариград. Като основна част от хуните, тогава българите вече били наричани „велика сила“. Някои изследователи дори стигат до там, че смятат Атила за български княз – така го наричат и древни автори като Пиркс, Ибн Фазлан и др. Фазлан е писал преди всичко за Велика България, в която е пребивавал. Но той дава описания и на държавата на Атила, като описаните там уредба, обичаи при посрещане на гости, употребата на питиета от мед и вино, съвпадат с традициите на българите. От Фазлан и Пиркс може да се извади заключение, че българите са били преобладаващи сред хуните на Атила, като има хронисти, които смятат, че истинското име на вожда е било толкова българското Дилко, а не както го пишат римляните Attilis. За това говорят и други древни писатели, които наричат наследниците на Атила българи. Като Енодий и Касиодор, които определят населяващите през пети век Панония българи. Йордан, готски историк, пък отбелязва, че в средата на петото столетие българи живеели на северозападния бряг на Черно море. За техни нападения в Тракия се сочат годините от 490 до 502-ра. За голямо сражение през 499 г. говори и Марцелин. Тогава военачалникът Арист с 15 000 бойци и 520 коли с муниции тръгва срещу българите. Битката става край река Цурта (може би Цибър), където погиват 4000 императорски бойци, а останалите били обърнати в бягство. За разбити от българите римски войски споменава и Теофан. Пак според него българи разбили византийци през 531 г. Комес Марцелин пише, че през 535 г. по река Янтра в Мизия само българи живеят. Теофилакт потвърждава това за 590 г. Теофан и Никифор са категорични, че по времето на император Константин Погонат българите владеели Македония. Стари хронисти говорят за големи победи на българи през 517 г., когато те превзели Македония, Епир и Тесалия. През 559 г. българите отново стигат до стената, строена от Анастасий. За това, че поне 250 години преди кан Аспарух българите вече са били възприемани като трайно заселили се край Дунав и че те били страшни и многобройни, пишат Касидор и Енодий. Според Йордан българите се прочули най-вече заради греховете на ромеите. Един вид Божие наказание за Рим. Споменатите по-горе историко-географски карти са две. Те са публикувани от д-р Конрад Милер през 1895 в книгата си „Mappaemundi – най-старите световни карти“ (Dr. Konrad Miller. „Mappae mundi“ – Die ältesten Weltkarten. Stuttgart, 1895, Heft III, Tab.). Днес са притежание на Британската библиотека. Намерени са в края на ръкопис, преписан през 1150 г. от монах бенедиктинец в католически манастир в Турне , Белгия. Състои се от три съчинения на св. Йероним – Quaestiones Hebraicae in Genesim (Еврейски въпроси към книга „Битие“), De interpretatione nominum Hebraicorum (За тълкуването на еврейските имена) и De situ et nominibus locorum Hebraicorum (За разположението и имената на еврейските топоними – превод на речника на топоними от Светото писание от Евсевий Кесарийски). Ръкописът съдържа общо 64 неномерирани листи, от който само последния е номериран – именно № 64 е картата, чието авторство логично се приписва на Св. Йероним. В българското научно пространство първата карта е въведена през 1910 г. от д-р Ганчо Ценов, като доказателство за ранно присъствие на българи на Балканския полуостров. Научните опоненти на д-р Ценов от кръга Златарски & Кo не са коментирали този факт. Те са избрали печелившия метод „мълчание и снишаване, докато отмине актуалността на проблема „. И конкретно в този случай – докато опонента се пресели в един по-красив и справедлив свят. Доколкото ми е известно картата не е коментирана задълбочено и от български историци от втората половина на ХХ век до днес. Изглежда абсурдно, но е факт – повече от 120 години след публикацията на д-р Милер българските историци не са проявили изследователски интерес към най-ранния извор за българската история или поне към български превод на тази част от нея, която съдържа картата на Св. Йероним, а става дума само за 20 страници текст. Към всичко това следва да се добави и историческият документ, известен като Анонимен хронограф – латински източник от ІІІ век, препис от много по-стар документ, в който се казва, че българите са един от 24-те най-стари народи, много от които отдавна са изчезнали.
На карта от 4 век от Свети Иероним (331-420) пише – „Mesia hec & Vulgaria” (Мизия, тук и България). Картата е ориентирана на изток (горе е изток). МНОГО Е ВАЖНО ДА СЕ ОТБЕЛЕЖИ, ЧЕ ПРАВОСЛАВНИЯ СВЕТИ БЛАЖЕНИ ИЕРОНИМ ПРАВИ КАРТАТА СИ ВЪЗ ОСНОВА НА ПО-СТАРА ТАКАВА, СЪСТАВЕНА ОТ ЕВСЕВИЙ КЕСАРИЙСКИ В III в.
Част от картата на Равенския космограф – 6 век. – повече от 100 години преди официалната 681 г. Картата е ориентирана на изток. На първия образ се вижда Черно море и Азия отгоре, а Африка е отдясно. Очертания на него в червено участък е уголемен на другите образи. Ясно се виждат наименованията Тракия, Мизия и българи. Това е една от най обсъжданите и неудобни карти. Картата на Равенски космограф – 6 век. Територия която отдавна е позната под показаните названия (ясно се виждат наименованията Тракия и Българи) Картата е датирана и като по късна, но това е очевидно скалъпено. Картата е значително по-стара от това, което е посочено и от самата картография личи. Тя е с много малки разлики от познанията по времето на Херодот. В тази датировка картографията е доста по-развита. Със сигурност е правена от значително по-стари карти. Прави впечатление и друго. Тук Велика България не е отбелязана. А тя продължава да съществува и след 681. На картата е посочено и Боспорското царство (на българите), което спира да съществува 370 г. от новата ера. Картата е определено по-стара от заявената датировка. Живелият през IV-ти и V-ти век Орозий Павел споменава в своята работа География, че земите на българите са между Гърция и Каринтия (днешна Австрия). Близо до границата с Австрия са и много от българските топоними в Италия, изброени по-горе. В показания Равенски космограф е записано: „В Тракия и Македония и Долна Мизия само българи живеят“. За автор на тези думи се посочва Йорданес – готски историк от VI в. Споменатия по-горе Йоан, епископ еретик от гр. Никиу в Египет, нарича в своята хроника Мизия „провинция България“. Там пише още, че родения в Залдаба (дн. Шумен) БЪЛГАРИН Виталиан се бил вдигнал (ПРЕЗ 516 г.) против император Анастасий. След сражението (между Шумен и Варна) стратега Кирил се оттеглил във Варна, а Виталиан останал в провинция БЪЛГАРИЯ. (H. Zotenderg, Jean, eveque de Nikou, p. 378). Тази история се потвърждава И ОТ ПРАВОСЛАВНИЯ СВЕТЕЦ ТЕОФАН ИЗПОВЕДНИК. В своята „Хронографията“ (Животоописания на византийските царе), която е приета ОТ ОФИЦИАЛНАТА НИ ИСТОРИОГРАФИЯ КАТО ЕДИН ОТ ОСНОВНИТЕ И НАЙ-ВАЖНИ ИЗВОРИ ЗА ИСТОРИЯТА НА БЪЛГАРИЯ, е записано: image„През 514 г. Виталиан въстанал против император Анастасий и армията му се състояла от събрани В МИЗИЯ И ТРАКИЯ БЪЛГАРИ… В тази година (513 – 514) Виталиан, завладявайки цяла Тракия, Скития и Мизия с (помощта на) множество ХУНИ И БЪЛГАРИ, покорил Анхиало и Одесос, и като поразил Кирил, тракийския военачалник (стратилат) и опустошавайки всичко, ДОШЪЛ ДО САМИЯ КОНСТАНТИНОПОЛ.“. Същия светец историк пише за 538 г.: „В тази година се раздвижиха в СКИТИЯ И МИЗИЯ ДВАМА БЪЛГАРСКИ КНЯЗА С МНОГО БЪЛГАРИ и други“. Иоан Антиохийски, късноантичен хронист от 7 век, пише в „Световна хроника“ (Historia chronike; Ιστορία Χρονική): „През 480 г. Византийския император Зенон се принудил да се съюзи с местните българи, КОИТО ЖИВЕЕЛИ МЕЖДУ ЦАРИГРАД И АДРИАТИЧЕСКОТО КРАЙБРЕЖИЕ.“ Видно е, че става въпрос за територия, която обхваща голяма част от Балканския полуостров и на КОЯТО СА ЖИВЕЛИ БЪЛГАРИ ПРЕЗ 480 г. Марцелин Комес (Marcellinus Comes), който е починал около 532 г., отново пише за българите ПРЕЗ V в. Той е късноантичен източноримски историк, който произлиза от Илирия и служи при императорите като висш дворцов чиновник (затова и титлата му е Comes). През 520 или 523 г. в Константинопол пише хроника (Annales), като продължение на тази от Евсевий и Йероним. Описва на латински събитията от 379 г. (качването на трона на Теодосий I) до 518 г. (започването на управлението на Юстин). В неговата история можем да видим следния пасаж, ОТНАСЯЩ СЕ ЗА 499 г.:
П. Георгиев също чете правилно надписа на латински „Vulgaria и тенденциозно превежда на български „България”, текст, с който е обезсмъртил и заглавието на съчинението си. Все пак, усещайки сериозността на проблема и невъзможността да бъде заобиколен, авторът предлага хитро преодоляване, което изглежда по-скоро като ловък фокус, показан пред лековерна публика: че първичната форма на името е „bulgar”, а прочитът „вулгар” е късен и датира от началото на ІV век, когато гръцката вита „β” започва да се чете като „v”. Предполага се, че тази теза е заимствана директно от Паисий Хилендарски, който определено също е открил наличието на проблем и го обяснява: „…По това време гърците не знаели, че българите се наричат българи, но ги наричали готи и хуни. Те наричали готи всички народи, които произхождали от север, както днес ги наричат татари. Назовавали много народи с това име…По-късно във времето на цар Теодосий разбрали и ги наричали болгари и воргари, защото гърците нямат буквата „б“, но пишат „в“ вместо „б“ и казват воргари, а не болгари.” За „Вулгария” и „вулгари” в изворите на гръцки език лесно се приема на пръв поглед логично изглеждащото обяснение, вкарано в употреба още от Паисий Хилендарски – гърците нямали графема за звука „Б”. Тук Паисий, подобно на голямата част от българските историци тактично пропуска да спомене, че почти всички латински извори за българската история от IV до X век наричат българите „вулгари”, а единичните изключения са плод на късна редакторска намеса. А както е добре известно, латинската азбука не страда от липса на графемите „B” и „V”.
Древногръцките автори пишат, че идвайки на Балканите гърците заварват местното население „пеласги” (древните българи), те попадат в нов вид високоразвита духовност и култура, заварват огромни градове, голяма героичност сред войните пеласги (древни българи) именно затова ги наричат „богоподобни” . Усвоявайки голяма част от тяхната култура по-късно започват да наричат част от тях „траки”, което означава варвари, твърдейки, че нямат нищо общо с “великата” елинска култура, която е създадена отново от древните българи – местен народ!
Многобройни са свидетелствата, че този родствен пред-гръцки народ с различни по наименование племенни общности е същият , които обитава Балканите и Мала Азия и днес и се нарича българи, сърби, хървати, „македонци“. Това се опитват да скрият гърците още от древността. Те отричат културата на коренните жители на Балканите като я наричат своя, дори отричат и правото на собствената им земя. И дори наричаните преди от тях „богочовеци” сега ги обиждат с варвари. Ромейските летописци наричат българите варвари, както елините са наричали местните жители на балканите под името „траки“, което означава див, суров човек, варварин. Тази идея достига връх в разцвета на Ромеите. През 7-ми век ромейските летописци провеждат мащабна кампания за изопачаване на историята, пишейки че пришълците гърци са местно население, а местните жители са чужденци. В последствие на нас ни се втълпява следното:
„Културата и цивилизацията са изобретени от гърците, подети са от римляните и са завършени от Западна Европа.“
Но истинската история се е знаела и е била официална преди малко повече от 100 години. Днес борбата за истината за Българите продължава!