ГРИФОН (гр. „γρυφως“, перс. „ – “شیردال „ширдал“ – „лъв – орел“; по-рядко произнасян като „грифен“ или „грифин“) – митично същество, чиято предна част напомня изображението на орел (или подобна граблива птица), а задната прилича на барс („Uncia uncia“, известен още като „снежен барс“, „снежен леопард“ или „ирбис“) или лъв и завършва с дълга змиевидна опашка. Съединението на тези две висши соларни животни отразява особено благоприятния характер на това същество. Древните българи са го посветили на Дионис и на Дике (гр. „δικαιο“ – „справедливост“), а древните гърци – на Аполон и на Немезида (гр. „Νέμεσις“) – богинята на възмездието. Както драконът, така и грифонът винаги се представят като стража (пазители) на пътя към спасението, стоящи зад Дървото на живота или зад някои други подобни символи. От психологическа гледна точка символизират отношението между психичната енергия и космическите сили. Грифонът е изначално свързан с формирането на българската култура и държава. Може да се каже, че грифонът има древнобългарски произход. Често представят грифоните като „кучета на Зевс (Залмоксис, Зиези)“, впрегнати в колесницата на Немезида. Малко митични същества са били изобразявани в толкова противоречива светлина, както грифонът – бащата на благородния хипогриф. Грифонът е бил смятан за царствен и смел, зъл и алчен, непорочен и сатанински. Също като василиска (от гр. „малък цар“; митично влечуго от античните бестиарии и легенди) и еднорога, образът на легендарния грифон може би се основава на отдавна изчезнало животно. Комбинацията от царствената сила и благородството на барса (лъва) с бързината и зрението на орела правят грифона идеален символ за аристократичните гербове. Предполага се, че това същество първоначално е било вид дух – пазител.
Гръцкият пътешественик и поет Аристей от Проконес („Aristeas“), който твори от около 675 г. пр. Р. Хр., пръв описва родината и поведението на грифона. Обединявайки истории, разказани му от евразийските номади, той съобщава, че грифоните били свирепи, трупащи златни съкровища същества, обитаващи пустините и планините на Монголия. Техните гнезда били направени от чисто злато и се издигали високо в планините, откъдето съществата имали отличен изглед надолу. Класическите и хералдическите грифони са мъжки и женски. Така нареченият „мъжки“ грифон, наречен „кийтонг“ в един английски хералдически ръкопис от XV в., е аномалия, която принадлежи към по-късна фаза от английската хералдика. Според египетската митология грифонът съществува като противоположно допълнение на сфинкса. Това митологизиране може да се види и върху релефите на част от предметите от древнобългарското златно съкровище, открито през 1799 г. край град Над Сент Миклош („Голям свети Никола“) в историко-географската област Банат, сега в Република Румъния. Съхранява се в Музея за история на изкуството, намиращ се в град Виена, Република Австрия. Истории за грифони и аримаспийци от далечната Скития, близо до пещерата на Борей („Гесклейтрон“), е имало в загубената архаична поема на Аристей от Проконес, „Аримаспия“, ревностно предадени от Херодот (484г. пр. Р. Хр. – 425 г. пр. Р. Хр.), и в „Естествена история“ на Гай Плиний Секунд, наричан накратко Плиний Стари или Старши (23–79). Грифонът си построявал гнездо като орел. Вместо яйца той снасял ахати. Животното пазело златните мини и скритите съкровища и било враг на конете. Невероятно редкият потомък на грифон и кон бил наричан „хипогриф“. Грифонът бил посветен на Бога на слънцето (бог Ра), а древните художници представяли колесницата на Бога на слънцето, теглена от грифони. Той бил често срещан елемент от „животинския стил“ на скитското злато. Смятало се, че обитава степите на Скития, които се простират от съвременна Украйна до Централна Азия. Там земите били богати на злато и скъпоценни камъни и когато странници се доближавали, за да събират камъните, съществата се нахвърляли върху тях и ги разкъсвали на парчета. Скитите използвали гигантски вкаменени кости, намерени в този район, като доказателство за съществуването на грифоните, а и за да държат външните лица далеч от златото и скъпоценните камъни. Скоро беше предположено, че тези „кости на грифон“ в действителност са фосили от динозаври, често срещани в тази част от света. Адриен Мейджър, класическа фолклористка, е направила пробни връзки във „Fossil Hunters:
Paleontology in Greek and Roman Times“ („Ловци на фосили: Палеонтология в гръцките и римските времена“) между богатите легла на вкаменелости около Средиземно море и около степите до пустинята Гоби и митовете за грифони, кентаври и архаични гиганти, произхождащи от класическия свят. Тя обрисува поразителни прилики, които съществуват между черепите на протоцератопс в степите, водещи до пустинята Гоби, и легендите за складиращия злато грифон, разказвани от номадските скити от региона.
Сред безспорните доказателства е гръцката ваза от VI в. на корицата на книгата. Размерът на вкаменените черепи може би е изворът на твърдението, че грифонът е осем пъти по-голям от лъва. Древните еламити (населяващите историко-географската област Елам, намираща се непосредствено на изток от Месопотамия; първите градове в областта се появяват през каменно-медната епоха) дълго време използвали грифона като символ в архитектурата си. В еламските легенди грифонът бил представен като бог. В персийската митология, особено по време на Ахеменидската династия, грифони, наречени „хома“, били широко използвани като статуи и символи в палатите. „Хома“ също така имат специално място в персийската литература като пазители на светлината. Ирландски писател от IX в., известен под името Стивън Скотус, отстоявал твърдението, че грифоните били силно моногамни. Те не само се свързвали до живот, но ако един от партньорите умре, другият никога не търсел нов партньор. Затова грифонът бил емблема на вижданията на Църквата за повторната женитба. Бидейки отчасти летящо и отчасти сухоземно животно, в християнството той бил разглеждан като символ на Исус Христос (негов прототип е Хор, син на Изида и Озирис). Навиците на женската за снасяне на яйца първо били описани от света Хилдегард от Бинген, германска монахиня от XII в. Тя скицирала как очакващата майка търси пещера с много тесен вход, но с много стаи вътре, защитена от стихиите. Там тя снасяла своите три яйца (с размерите на щраусови яйца) и стояла да ги пази. В архитектурната декорация грифонът обикновено е представян като четирикрак звяр с крила и с глава на барс или тигър с рога, или с глава и човка на орел. Грифонът е символ на Музея на изкуството във Филаделфия. Може да се видят бронзови отливки на грифони, поставени във всеки ъгъл на покрива на музея, където се съхраняват неговите колекции. Някои големи видове хищници в Стария свят са наричани грифони, включително лешоядът хищник („Gyps fulvus“), както и някои породи кучета (грифони). Научното име на вида „кондор“, който живее в Андите, е „Vultur gryphus“, на латински „грифон – лешояд“. Грифонът често се среща като герб в хералдиката. Хералдическият грифон има задна част (включително крака и опашка) на барс или лъв, горни части (включително врат с пера, крила, нокти и глава с клюн) на орел, също и уши. Ушите различават главата на грифона от главата на орела в хералдиката, което е важно, защото както истинският грифон, така и главата на грифона се срещат често в хералдиката и в друг случай тя би била еднаква с главата на орела. Според „Tractatus de armis“ на Джон де Бадо Аурео (късният XIV в.): „Грифон, слаган на оръжия, означава, че този, който го носи, е силен, свадлив човек, у когото се срещат две различни природи и качества, тези на орела и тези на лъва“. Това очевидно е нереално, но тъй като и лъвът, и орелът са важни елементи в хералдиката, може би не е изненадващо, че техният хибрид, грифонът, също е чест избор. Символизмът на комбинацията между лъв и орел е посочен също така в цитат, приписван на Шасанеус от Александър Нисбет в неговата „System of Heraldry“ („Система на хералдиката“) (1722 г.; стр. 343 от първия том от изданието от 1816 г.): „Gryphus significat sapientiam jungendam fortitudini, sed sapientiam debere praeire, fortitudinem sequi“ – „Грифонът представя мъдростта, обединена със силата на духа, но мъдростта трябва да води, а силата на духа – да следва“. Хералдическите грифони обикновено са показвани изправени на задните си крака, гледащи наляво и стоящи на един заден крак, а другият крак и ноктите – вдигнати: тази стойка е описана в норманско-френския език на хералдиката като „sergeant“ („отделна“) – дума, единствено отнасяна към грифоните, която е точният еквивалент на описанието на лъвовете и другите същества в хералдиката като „rampant“ („изправен на задните си крака“). Хералдически грифон бил включен сред десетте „Зверове на кралицата“, изваяни за коронацията на кралица Елизабет II (Елизабет Александра Мери; 1926 г.) на 2 юни 1953 г. (следвайки примера на „Зверовете на краля“ в Хемптън Корт), и това сега е показано в Кю Гардънс. Лондонското Сити възприело грифоните като поддръжници за герба си и сега означава своите граници със статуи на грифон, носещ градския герб, на всяка улица, водеща към Ситито. Грифоните на лондонското Сити в действителност обаче са хералдически дракони, с люспести тела и крила, без пера и без клюнове на орли. За хералдическия звяр, наречен „кейтонг“, много обичан от членовете на Обществото за креативен анахронизъм, се твърди, че се е появил в един английски ръкопис по време на царуването на Едуард IV (1442–1483) като хералдически солипсизъм. В „Pursuivant of Arms“ на Дж. Р. Планш (Лондон, 1859 г.) под символа на Ърл Ормондски (първо титулуване) има следната референция: „двойка кейтонги“. Бележката под линия на Планш гласи: „Със сигурност думата е написана така и аз никога не съм я виждал другаде“. Фигурата наподобява мъжкия грифон, който няма крила, а златни лъчи или шипове, излизащи от отделни части на тялото му, и понякога с два дълги прави рога. В края на ХХ в. „кейтонгът“ бил приет с ентусиазъм сред аматьорите в хералдиката. В средновековното християнско изкуство грифонът е свързан със знаците, близки по значение до амбивалентността, напр. когато символично се представят едновременно и Спасителят, и Антихристът.
