Несъбраното Минало

∞

Родословието  на братя Горови

село Равногор (Кръста с чешмата на влизане в селото)

Корените

Родът на братя Горови тръгва от дядо Теохар, роден в пазвите на Родопа планина, някъде 1779 – 1780 г., високо горе в селото Равногор. Името¹ селото получава заради горите, които го обграждат от всички страни и така отделят от света в ниското, под него долу. Родените в него били жилави, закърмени с упорство, трудолюбие и непреклонност пред трудности и дори пред самия живот.  

Дядо Теохар имал двама сина – Иван и Тодор. 

Иван се родил в Равногор, около 1802 г. Взима името на баща си за второ и се пише Теохаров. Расте във влашки² среди и е познат също като Теохарис Иванчев и Теохар Йоану. Историкът Иван Ст. Попов в спомените си за него пише, че останал рано сирак. Приютила го „богатата влашка фамилия Станкини“ . Образование получава в среда под гръцко влияние. Има хубав глас и затова пее в хора на гръцката църква. Определя себе си за българин. Расте с буен и  своенравен характер. Овладява правенето на сапун и свещи, става и абаджия. Жена си взима от Пещера, Йорданка или Фота. Дъщеря е на Тодор Буфов или още Теодору Буфу.

Децата им а родени в Пещера – Султана (1836 – 1912 г.); Димитър (1840 – 1881); Михаил (1854 – 1874 г.); Атанас (1856 – 1876) и накрая Екатерина (1858 – 1916).

Султана се омъжила за Георги Петрович, сина на Петър Джамбаза от Брацигово. Георги гледал рози и правел масло за продан. Щом данъците в империята тръгнали нагоре, цялото семейство се мести в Браила и там отваря фабрика за сапун и свещи. Семейната фирма, която създава се нарича „Петрович“, въпреки че синовете на Петър вече са влашки поданици. 

Димитър Иванов, синът на Иван и Фота, отива в Браила при сестра си, после се установява в Гюргево. Също прави свещи и сапуни, търгува самостоятелно с тях. Записва се идвайки във Влашко с името „Горов“. Нещата потръгват, спечеленото се множи. Расте авторитета му и уважението сред румънските търговски среди към трудолюбието и уменията му. Не остава безразличен към емигрантите българи и съдбата им на „немили – недраги“. Осигурява им покрив, прехрана, застъпва се за тях пред полицията, връща дълговете им. Накрая разписките идват при него.    

Михаил, който е роден след Димитър, (1854 – 1874), умира млад и не оставя деца.

Атанас, другият брат, отива също в Браила. Помага на зета  Георги, после на брат си, занимава се с кафеджийство за кратко. Но кроежите около него за въстание, освобождение на България, а и младостта карат кръвта да закипи. Тайно от своя брат и бея съгласието му, той в последната минута се записва четник при Хр. Ботев. Минава Дунава, целува родната земя и сред Врачанските лозя, някъде, е убит на 20 г.

Екатерина е най-малкото дете на Иван Теохаров и Фота.

Омъжва се за Константин А(ра)сланов. Ражда три деца Теофана (1874 – 1917); Елена (1880 – 1954)  и Георги (1878 – 1955). 

Теофана няма деца. Елена се омъжва за Георги Станчев, има едно дете, но то умира. 

Георги Арасланов става военен. В Балканската война той е отличен и награден за проявената в бойните действия храброст. Жени се зa Анастасия Щерева от Пещера. Техни деца са Екатерина, Ана, Мария, Петър, Теофана и Борис.

Тодор Теохаров, по-малкият син на Иван Теохаров, сключва брак с Мария Афанасова и има двама сина – Георги и Андон.  

Георги Теохаров (1836 – 1891) завършва в Тифлис, Русия, правни науки. Връща се след 1878 г. в България и от 1881 г. до 1883 г. е министър на правосъдието в 6-я кабинет и 7-я на просветата. Умира и е погребан в Тифлис.

Андон отива при брат си в Русия, учи в Рисувалното училище и  става художник.

Децата на Георги Арасланов и Анастасия Щерева израстват в Пещера, от където се пръсват като пиленца. В старата къща остава сина Петър със семейството си.

Екатерина, голямата дъщеря на Арасланови, се омъжва за белогвардеец, Николай Соколенко. Надежда и Андроник са техни деца.

Ана преподава математика и се омъжва в напреднала възраст за Георги Хрисчев. Деца няма.

Мария, третата сестра, живее в Дългопол, Варненско, омъжена за Христо Димитров. Техни деца са Димитър и Анастасия.

Петър, останалият в Пещера син, взима Мария Хаджипетрова за жена. Раждат се Георги и Анастасия.

Теофана се омъжва за Богомил Малинов от Пазарджик. Техни синове за Георги и Петър. Живеят в София.

Борис, най-малкият от децата, с жена си Елена Жекова живее в Пловдив и там израстват Георги и близнаците Йордан и Анастасия.

 Живи от наследниците на дядо Теохар в България остават само децата на внучка му Екатерина. Кръвната линия продължава нейнит син Георги А(ра)сланов. Името така изписано със скоби, открих в стар документ и ми напомни за значението на думата „аслан“ – „лъв“. 

Дядо си Георги от Пещера не всички внуци помнят. Някои от тях се раждат, след като той не е жив. Говори се, че бил отдаден на дълга и поетите задължения, на дисциплината по служба. Бил грижовен към децата, особено към малката Теофана. Тя от малка проявявала нрав и непослушание. Главата си ударила при падане и отношението на баща й от този момент станало по-специално. Помагал й дори с домашните по математика в училище. Разказва се в семейството за силната му връзка с кобилата, с която не се разделял по време на активната служба. Била пословична, защото щом го усетела наблизо, излизала от строя и отивала при него да потърка ноздри в ръката му.

Малко е останало за поколенията в къщата в Пещера. Сабята на Георги Арасланов е поставена над камината, да напомня или по-скоро да символизира духа, предаван с кръвта като наследство.

Срещата ми с Правнука

• Какви ги разправяш ти на мене?! Измислици и лъжи!

Думите долетяха от група мъже на понтона, извадили току-що от водата един скутер. Обърнах очи по посока на гласа да разбера случва ли се нещо интересно и то може ли да влезе в материала, за който бях изпратена тук да напиша.

Денят беше слънчев и горещ, но езерото в Панчарево носеше приятна прохлада. Някой се разсмя, други не обърнаха внимание и продължиха да свалят двигателя на скутера.

• Казах каквото казах. Добре ме чу, ма…. му стара!

Неочакваният отговор привлече вниманието на групата мъже и погледите им започнаха да прескачат между спорещите в очакване ще последва ли скандал и след него сбиване. Във въздуха се усети как се прокрадва адреналин. Приближих да разбера какво се случва. 

Единият от спорещите беше облечен в спортен гащеризон и палеше цигара. Другият видимо се колебаеше какво да направи – дали да продължи с ругатните или да скъси разстоянието и демонстрира на онзи с гащеризона как набързо може да му разкаже. 

• Петьо, бе, остави го! Знаеш, Гагата все си търси боя и кавгата.

Бях изпратена да отразя спортния празник, който се провеждаше на езерото, участието на скутери от софийски морски клуб, както и да разбера какво предстои в спорния календар по водомоторен спорт тази година. Добавените емоции и какво ги е породило ще разчупят шаблона за отразяване на подобни мероприятия. Приближих за още подробности. От опит знаех, че винаги в подобни случаи има някой, който знае почти всичко за всички. Трябваше да го открия къде е в този момент

• Този, в спортния гащеризон, е от Панчарево. Луда глава, но подобър стане ли дума за двигатели и скутери на вода от него няма – сподели знаещият, когато го открих. – Пали се лесно, но само ако нещо е несправедливо и нечестно.
• И тук къде е неправда?! – попитах аз.
• Ами онзи, Гагата, е от Батак. Казва, че братята Горови са от тамошен род и той го знае със сигурност.
• Горови не бяха ли от Пещера? – усмихнах се аз.
• Това казва и Петьо. Казва още, че са негови пра-вуйчовци.

Изчаках подходящия момент и се приближих до въпросния Петьо от Панчарево. Беше заменил гащеризона с анцуг и тениска, пак пушеше и не изглеждаше да е особено сговорчив. Въпреки това попитах директно вярно ли каквото са ми казали. Погледна ме с големите си  очи, поколеба се за момент и отговори, че всичко е точно така.

• Знам го от майка си. Тя много не говори за тези неща, а и аз не обичам да питам. Но не мисля, че за това лъже. Дядо ми Георги, нейният баща, бил племенник на братя Горови.
• Има ли запазени документи? – оживих се аз.
• Ами, има! Кой днес се интересува от живелите някога хора? Дойде ли дата и празник имената се изреждат и оставят по паметници цветя. Животът на следващия ден тръгва по старому и до тук с паметта за имената. Официалните приказки стигат!
• Е, не е ли това прекалено песимистично? – отвърнах аз, но моят събеседник държеше на своето и не прие друга гледна точка.

След тази среща потърсих информация за живота на Димитър и Атанас Горови. Известното се изчерпваше с приноса в освободителните борби. Важно обстоятелство, разбира се, но пък не е и единственото, което да се помни от цял един човешки живот. Димитър Горов давал пари да се купуват боеприпаси, оръжие и да се пренасят нелегално през Дунава. Наел къща, хъшове и бунтари да са заедно, не дасе скитат и влизат в разпри с властта. Атанас Горов станал четник на Хр. Ботев, любопитно е кога се записва – при потеглянето за България.

Писмата от и до Димитър Горов³ дават ценна информация за ежедневието във Влашко и ми дадоха повод за размисъл. Те описват събитията преди и след Априлското въстание от реална гледна точка.  На преден план от тях излиза факта, че Димитър Горов от един момент нататък, без нотка колебание, започва да раздава с труд спечеленото. Загърбва семейството и накрая самата търговска дейност, погълнат изцяло от комитетските дела и нужди. Търсели го да окаже помощ. Та нали се ползвал с влияние, бил заможен и с авторитет. Държал на българщината и не можел да остави сънародници в беда, да не им даде ръка и всячески подкрепи. Това е неговото отношение към реалния живот, вярата приложена в действия – направеното и жертваното.

Според източници инвестираната в „народни дела“ сума е от порядъка на 40,000 лв. или 6,000 златни франка. Показателен е не самият размер или целта, за която са дадени парите. Забележителна е убедеността, с която дава част от парите да се ушият по поръчка нови дрехи за всички четници. Държи какъв ще е техния външен вид, когато стъпят на българска земя и се завърнат в Родината. Дава на всеки на ръка да има „джобни пари“, да целуне родната земя със самочувствие. Иска да знае, че видът им ще е на войници, които идват да воюват за отнетата на народа си свобода. Не някой да кажат, че „мязат на банда голтаци“. Дори да умрат, ще е достойна за идеята и мечтата смърт.

На пръв поглед изглежда незначителен факт. Но всъщност той  разкрива различно мислене и визия към ставащото. Без да подценява дребния, отделен детайл, Д. Горов не губи и замисъла на това правено. Показателно за онова време е как нещата се разделят и някое се омаловажава за сметка да друго. Стигайки края на своя земен път и като гледа реалността, в него се надига и трупа разочарование. Нищо не е останало от илюзиите, мечтите се сбъдват, но не както си ги е представял.  Иванка Кънчева, споделяла представите за бъдещето, болна умира без да е до нея. Жени се повторно, има дете, но и то умира. Животът го изоставя сам, беден, забравен от другите и от времето.

Няма да узнаем дали тази свещ, която той иска от Цвета да купи    с последния запазен петак от спечеленото богатство и да запали на неговия пресен гроб, е да моли за покоя на душата му. Или пламъкът на тази свещ символизира духовното завещание за наследниците – да не подминават и размиват границата между лично и общо. Да не играят с с крехкия баланс между двете. Защото и реалността тогава започва да си играе с тях и техния живот.