Според древногръцкия писател и филолог Аполодор (на древногр: „Ἀπολλόδωρος“ ὁ „Ἀθηναῖος“) работил в средата на II в. пр. Р. Хр., известен преди всичко с компилативния си труд „За боговете“ („Peri theon“), цитирайки древногръцкия поет Хесиод (на древногр.: „Ἡσίοδος“), заявява, че „пеласг“ означава „автохтон“, т. е. „местен“ или „кореняк“ (балканец) – представител на местното население на Балканите. (Вж. Аполлодор. Мифологическая библиотека, Ленинград, 1972, ІІ, 1, 1 и ІІІ, 8, 1 (с. 24).
През последните години мащабно международно изследване (2009 г.) установи, че Y-хромозомите на българските мъже съдържат в себе си история на повече от 7,8 хил. г. пр. Р. Хр. Или казано накратко: около 20% от изследваните костни останки на представители от мъжкия пол, открити на територията на днешна България и датирани за периода от Средновековието показват, че аспаруховите българи са носители на ген, който няма аналог никъде по света. Тези мъже са кръвни потомци на местното население, живяло по земите на днешна България още 10 хил. г. пр. Р. Хр.
За голямо съжаление все още битува твърдението, че „новосъздаденият писмен език“, т. нар. „старославянска писменост“ се дължи на приспособяването на гръцката писменост едва през IX в. Така IX в. се представя в западната историография за рождена дата на славянската писменост въобще. Оттук следва, че едва през IX в. се извършва приобщаване на всички склавински/славянски народи, в това число и на българския, към европейската духовна култура. От тези позиции гръцката и латинската писмености, а с това и гръцката и римската култури, се считат за фундамент на световната култура и духовност, за еталон на човешката цивилизация, за образци на общовалидни ценности. В този смисъл на българите продължително време, а дори и сега, се гледа като на заселили се късно на Балканския полуостров пришълци. Затова в античността са причислявани към т. н. „варварски народи“, „конни народи“ или накратко „варвари“. Съвременните резултати от мащабните генетични изследвания, извършени от учени, които са представители на няколко европейски държави под ръководството на световноизвестния учен акад. Ангел Гълъбов, показаха, че ние българите, сме местно, автохтонно население и че според тези генетични изследвания най–много си приличаме с населението на Северна Гърция и на Италия, т. е. че българите са западни евразийци – индоевропейци. На 1 ноември 2016 г. бе оповестен нов проект за изучаването на ДНК на древното балканско население. Проектът носи названието: „Траките – генезис и развитие на етноса, културни идентичности, цивилизационни взаимодействия и наследство от древността“. Това е първият толкова мащабен общоакадемичен проект, който обединява 27 научни звена (22 института и 5 лаборатории) с участие на университети от Канада, Република Италия, Федерална Република Германия и Япония. Целта е установяването на приемственост в генофонда, т. е. да се проследи развитието на генофонда от праисторическите времена до наши дни. За ДНК анализите ще се приложат върховите постижения в областта на културономията (науката за паметниците на културата и историята, основите на която са положени от проф. Евгений Сачев), културната антропология, изкуствознанието, молекулярната биология, биохимията, органичната химия, металознанието. Неправилно наречените траки (античните българи), както все още наричат нашите предци, са най–старата етнокултурна общност не само в Европа и втората, според Херодот, по численост след индийската в света. От късноантичния географ и граматик Стефан Византийски е известно, че едно от древните имена на нашата земя е Перке, по-късно наречена Тракия. Върховният бог на дедите ни е носел епитета Перк. Има антично българско селище Перинт край Мраморно море и друго, наречено Перкота, разположено недалеч от Троя. Името Перке показва връзка с хетските думи „перуна“ – „скала“ и „парку“ – „висок“ (като скала), а също и с индо – арийските „пару“ – планина, „парвата“ – „скалист, груб, планина“. Мадарският конник е наричан „Перкос“. Неговото име се свързва от различни изследователи с гърма, дъбовото дърво и т.н. Перк(ос) означава – „този, който перка, удря, ломи“, т.е. гръмовержецът. В древните езици на хети и индо-арийци „Паркуну“, „парсия“, „парахта“ означават „пера“, „троша“, „удрям“ на хетски. „Прагатая“, „прашанти“ са санскритски думи за „удрям“, „убивам“, „праскам“, „прах“ (нещо раздробено).
Представените тук данни позволяват заключението, че означават „камъкът на Перк(ос) – върховния антично-български бог. Той има значение на древния Перун, старогерманския Тор, галския Таран, индо-арийския Паржания и хетския Тархун. Учените смятат, че се касае за общо божество, но съществуват данни, че това е балканско божество, пренесено от антични български преселници в Европа и Азия. Още едно ярко доказателство за огромното влияние на нашите деди върху народите в древността.
