На 6 км северозападно от гр. Исперих, обл. Разград се намира Историко-археологичният резерват „Сборяново“. На площ от около 65 дка е концентрирано и съхранено огромно археологично богатство: антични укрепени селища, свещени територии, могилни некрополи, изградени големи гробнични съоръжения подмогилни насипи, жертвеници върху скални масиви и др. Централната част в резервата заема култовият комплекс „Демир Баба Теке“. Разкопките при Алианския манастир „Демир Баба“ разкриват хилядолетна традиция на живот, съхранена в плодородната долина на р. Крапинец. Непосредствено до Алианския манастир се намира една от най-ранните селищни могили от каменномедната епоха (VI-V хил. пр. Р. Хр.). През старожелязната епоха (края на II – първата половина на I хил. пр. Р. Хр.) около издигащите се сред крайречната тераса скални масиви се оформило ранно антично гетско светилище. През най-големия си разцвет (IV-I в.пр. Р. Хр.) то е било важно религиозно средище, свързано с намиращия се наблизо административно-политически център на гетите и запазило значението си в продължение на няколко века. Това е столицата на гетите, която се нарича Хелис или Даусодава (означава „градът на вълците“).
На санскритски език Даусодава се превежда като свещено неприкосновение. Върху плато, заобиколено от три страни от р. Крапинец, е изградена мощна укрепителна система, защитаваща площ от над 100 дка. Откритите в гетския (V-IV в. пр. Р. Хр.) укрепен град оръдия на труда, оръжия, керамични съдове и художествени предмети са доказателство за интензивни контакти не само с най-големите икономически и културни центрове от Средиземноморието и Черноморието, но и с земите около Аковско и Аралско морета. Резултатите от археологичните проучвания дават основание да се приеме, че селището е било важно по своето значение административно, икономическо, културно и политическо средище. Съвременните научни изследвания показват, че периодично групи от гетското население са се разселвали в Античността както на изток, така и на югозапад.
Тези групи преди всичко основно са се занимавали с рудодобив, обработка на медна руда и изработването на сечива и други оръдия на труда от мед и бронз. Те са заселили района на Иберийския и Апенинския полуострови, включително островите Сардиния и Сицилия. Митологемата за основателите на Рим, известна като каноничната сцена на майката вълчица с двамата братя Ромул и Рем се открива в археологични текстури от района на резервата „Сборяново“. Около 4000 г. пр. Р. Хр. поради природо-климатични катаклизми племенни групи от гетите са преминали през протока Босфор и са се установили в районите на днешна Мала Азия. В античните писмени извори те са наричани „хати“. Част от тези хати преминават през долното течение на р. Нил и се заселват в районите на днешен Египет. Известни са като „хиксоси“. По-късно тези гети-хати създават т.н. Хетска държава (просъществувала между 1800-1180 г. пр. Р. Хр.). Потомците на тези хети създават древните държави Шумер (4500-1900 г. пр. Р. Хр.) и Акад (2350 и 2150 г. пр. Р. Хр.) и Хетската държава. Впоследствие поради вътрешни размирици най-вече на религиозна основа част от тези гети-хети преминават през хребетите на Северен Кавказ и отново се заселват в района на Черноморието и Приазовието. Там те са известни под името вестготи (западни) и остготи (източни). Участват заедно със своите сродни племенни общности като македони, беси, трибали, серди и одриси в създаването на Одриската държава (480 при. Хр. – 46 г.). Заедно с племената на гетите на север от р. Дунав, наричани даки, създават т.н. Одриска империя, с първоначален административен център Одрюза (дн. Одрин), а след това град Севтополис (дн. Казанлък). Одриската империя се е разпространявала на територията на Балканския полуостров, Средна и Източна Европа и Предна Азия. Когато балканската част бива завладяна от римските легиони, столицата на Одриската държава се пренася в дн. град Севастопол, намиращ се в Крим. След това, както е известно, се оформя като самостоятелно царство т.н. Боспорско царство (437 пр. Р. Хр.-370 г.) и вече столица става град Пантипакей, нимиращ се на Керченския проток. Боспорското царство като наследник на Одриското царство по-късно през първата половина на IV в. сл. Хр. се преобразува в т.нар. Хунска империя (още Хунска държава или Хунски хаганат). Хуните се появяват в Европа през 165 година от средна Азия като съюзници на скити и сармати в Скито-Сарматското древно царство Идел (Идил). Това т.нар. Скитско-Сарматско царство е било част от Одриската империя, което е получило през II в. автономна самостоятелност и се е разпростирало на огромна територия около бреговете на Аралско море. И днес археолозите откриват останките на огромни селища от градски тип с каменни укрепления по подобие на тези, намиращи се на територията на Кримския полуостров и българските изконни територии около крайбрежието на Черно и Средиземно море. Хуните започват да играят съществена роля в Европа едва след 375 г., когато се разпада Боспорското царство. До тогава хуните са били част от широката федерация на царство Идел, включвала различни племена като готи, скити, сармати, хуни, угри и други. По времето на кан Баламбер (313-378 г.) хунската държава се простира от южен Урал до Кавказ и река Дон, а столицата е преместена на територията на бившето Боспорско царство до днешния град Керч. След смъртта му неговите приемници Алп-Бии и Улдин войските на хуните навлизат през р. Дунав на територията на Балканския полуостров с цел да се възстанови целостта на империята, т.е. да си възвърнат бащините земи. По времето на кановете Донат, Каратон, Октар, Руа и Мундзук Хунската държава се разширява, включвайки територии от Панония до Урал. По този начин наследниците на Одриската империя възстановяват властта си върху територии, които са принадлежали на одрисите. Източната и западната римски империи, както и Сасанидската държава, плащат данък на хуните. През 378 г. хуните разбиват римските войски при Адрианопол и експанзията им продължава към Панония и на юг от р. Дунав и налагат данък на римския император както винаги са го правили техните предци, така както Атина и Спарта са плащали данък на Севтополис, така и римския император е отплащал своята свобода с огромни налози. През 400 г. хуните разбиват войските на бунтовника Гаинас, помагайки на източната римска империя да се справи с него. По подобен начин се установяват отношенията между Хунската империя и Западната Римска империя. Те подпомагат Западната Римска империя във войната ѝ срещу готските племена, разположени на територията на днешна Западна Европа през периода от 406-409 г., като отново облагат с данък римляните. След 430 г. към хунската федерация се присъединяват и много други племена, предимно от германски произход, като гепиди, остготи, тюринги и други. Огромната хунска държава се управлявала по-късно от двамата братя Бледа и Атила (434-453) съвместно от 434 до 444/445 г. когато Бледа умира. През 440 г. войските на хуните превземат Сингидунум, Сирмиум и Ваминациум, а в 441 г. Атила води преговори с Източната Римска империя за ежегодния данък, който трябва да плаща на Хунския хаганат. Съвместно двамата братя преговарят и с Теодосий II за връщането на племена, избягали в империята на римляните. Поради неизпълнение на данъчните задължения през 443 г. войските на хуните отново нападат Източната Римска империя и сключват нов мирен договор пред 444 г. и малко след това Бледа умира. Атила мести столицата на Хунската държава в Панония около древния град Карнунт, р. Тиса. През 447 г. войските на Атила навлизат в Горна Мизия и отново нападат Константинополската империя и разгромяват нейните войски, водени от Арнегиск при гр. Утус на р. Вит, а през 448 г. войските на хуните (сарагурите) нападат през Кавказ, откъм Дарялския проход и Сасанидската империя. През 452 г., поради несъгласие римляните да плащат данък на хуните Атила напада Италия и превзема Северна Италия до река По. Той стига до град Рим, но не го превзема. Папата отива по своя инициатива на среща с него, а писмените извори свидетелстват за това, че римския понфиций успява да убеди на основата на общите религиозни ценности Атила да не разруши християнския град – един от центровете на религията, тъй като хунският вожд е посветен в християнската истина. Атила – това е Авитохол от прочутият Именник на българските владетели или канове. Този династичен списък на българските владетели, който е единствен по рода си през този период, е още едно доказателство за приноса на българите в установяването на държавността като културна ценност. След смъртта на Атила неговият син и престолонаследник навлиза в конфликт с другите двама братя Денгинзих и Ирник. Това позволява на много от племената, участващи в държавното обединение, да се отделят. Кан Елак се опитва да се противопостави, но през 454 г. римляните гепиди и готи нанасят поражение на хуните и при р. Недао, а самият Елак умира в битката. Останалата част от държавата се разпада на две, едната около 463/465 г. Западната част остава владението на Денгизих, а източната на Ирник (известен още като: Ирна, Ернах, Керемек, Ернак, Хернах е вторият български владетел в т нар. Именник на българските владетели след Авитохол – Атила). Няколко години по-късно Ирник обединява част от хунските племена и създава нова държава под името Оногурия, която е предшественик или само с друго име Стара Велика България. След разпадането на Хунската държава западноримските и източноримските хронисти започват да наричат хуните хуно-българи, а последствие през VI в. това определение хуни остава само като българи. Кан Органа застава около 610 г. начело на древно-българското племе утигури и през 617 г. успява да обедини утигури с друго племе кутригури. През 619 г. Органа отива в Константинопол и сключва военно-политически съюз по подобие на своите предшественици с Източната Римска империя, като облага с данък констанстинополския василевс. Както е известно обявилите се за самостоятелен каганат авари се опитват да завземат територии от Предна Азия. Това са земи от сегашна Русия. През 628 г. Органа и племенникът му Кубрат от рода Дуло се обявяват против опитите на аварите да завземе техните територии и по този начин спасяват от завоевание цяла Европа. На следващата година те отблъскват ордите на Западнотюркския хаганат. Наследник на Орган става Кубрат. През първата половина на VII в. Източната Хунска империя се преобразува в Стара Велика България, известна още като Кубратова България. Годината 632 г. е определена като начало на държавното образувание. Столица на Стара Велика България е град Фанагория, който се намира на Керченския проток срещу бившата столица на Боспорското царство – Пантипакей. Потвърждения за това имаме от източноримския хронист Теофан Изповедник. От константинополските хронисти е известно, че Кубрат за пореден път побеждава аварите. Предполага се, че това е станало през периода 632-636 г. По време на неговото управление са построени нови крепости и градове в обширната по територия Българска империя, която се е простирала от Балтийско море до Черно море и от Урал до Карпатите. През 648 г. кан Кубрат побеждава значителна арабска войска от около 20 000 воини под командването на Абд-ел-Рахмани навлиза от юг през Кавказ, минава прохода Дебрен и нахлува в земите на барсилите, по това време част от Стара Велика България. Както по-късно кан Тервел спира арабските нашествия в Европа, същото постига и кан Кубрат, като спасява Европа от ислямизация. От 650 г. започват постоянни набези от страна на новосъздадената държава на хазарите. С течение на времето противоречията между старите българи и хазарите се изострят. успяват да установят своята власт върху най-източните територии от Стара Велика България през 668-671 г. Кан Кубрат, като последовател на Атила, обединява освен кутригури и утигури и племената от български етничен произход: оногури, сувари, барсили, купи българи, алани, анти и др. През 632 г. Кубрат сключва мирен договор с румейския император Ираклий (575–641 г.) за установяване границите между Стара Велика България и Източно Римската империя. Договорът е включвал и намаляване на митническите такси през Босфора в полза на българската държава. Границата е минавала през днешната територия на Бургас, обхваща района на Стара Загора и е стигала през Стара планина до град Козлодуй. Известната поучителна беседа с неговите синове-наследници, когато той по- казва нагледно със сноп пръчки необходимостта да не се разделят, а да бъдат единни, все още се тълкува от страна на историографите (предимно български учени) като неспазване на заръката на Кан Кубрат. Наложило се е становището, че братята (Батбаян, Кубер, Котраг, Аспарух, Алцеок, Алцек) са разделили наследството на своя баща и са разделили помежду си властта върху тделни части от територията на Стара Велика България. Това твърдение е не само неправилно по своята интерпретация, но и е нелогично, като се има предвид взаимодействието на братята владетели впоследствие. Целта на подобно „отделяне“ е била да навлязат в територии, които са били изконно български още от времето на Одриската империя и Атила. Те са се стремили по този начин да обединят и възстановят целостта на Стара Велика България. Пример за това е надписът от Мадарския конник, където е записано: „Чичовците ми от Солун не повярваха на носотразяните (източноримския император Юстиниан II)…“ Съществуват и други писмени доказателства за обединени действия между кан Аспарух и Батбаян, между Алцек и Кубер. Идеята за държавността като фактор за развитието на устойчиво общество и единна култура е безспорно българска. Историческите факти безапелационно доказват, че държавно-творческата дейност на българите е един от най-цивилизованите приноси за развитието не само на европейските държави и народи.