Научният принос на Георги Раковски в народопсихологията

Георги Стойков Раковски  е връх „Еверест“ в еволюцията на човечеството и един от недостижимите върхове на българската национална гордост; еманация на българското национално достойнство; изначален пример за държавник, политик, революционер-реформатор, дипломат, публицист, възрожденски просветител и учен. Можем неудовлетворено да кажем, че в недостатъчна степен сме се издължили към този титан на мисълта и действието. За него академик Михаил Арнаудов (05 октомври 1878 г.- 18 февруари 1978 г.) категорично заявява, че той е „Културен историк, етнограф, публицист, мемоарист, войвода и политик“.
Безспорно Раковски е не само велика, но и многостранна личност. За него любовта към Отечеството означава безпределна преданост и саможертва в името на свободата на своя народ. Той на дело показа, че националната идентичност е тъждествена на националната отговорност и на националното самоопределение. В своите революционни за времето си идеи той претворява настоящето в бъдеще, ето защо Георги Раковски и като научен изследовател живее не само в своето съвремие, но и в бъдещето. Със своите книги „Ключь българского язьiка“ (1858) , „Българска старина“ (1865) и „Показалецъ или ръководство какъ да са изискватъ и издирватъ най-стари черти нашего битиа, язъка, народопоколеника, стараго ни правлениа, славного ни прошествиа и проч. (1858).“ Тези негови книги показват дълбочината на изследователското му творчество и на научните постижения не само в областта на народопсихологията, историята, културологията и етнографията, но и в сферата на държавността, политологията и сигурността, може да се каже, че Георги Раковски е основоположник, не само на българската етнография, но и на социалната психология. Известният наш социолог и социален психолог проф. Минчо Драганов (18 август 1937 г.- 8 октомври 2011 г.), през 2003 г., обърна внимание, че Георги Раковски за първи път употребява понятието „народен характер“, което, заедно с понятията „народен дух“ и „народна психика“, се превръщат в фундаментални понятия в народопсихологията.
Както е известно за създатели на народопсихологията се смятат немският философ, психолог и педагог Морис Лацарус (15 септември 1824 г.- 13 април 1903 г.) и Хейман Щайнтал (16. Май 1823 г. – 14. март 1899 г.) През 1859 г. те започват да издават списанието „Въпроси на етническата психология и на езикознанието“ (нем. Zeitschrift für Völker psychology uno Sprachwissenschaft). На страниците на това списание формулират задачите на народопсихологията като наука. Лацарус и Шайнтал се стремят да определят закономерностите на вътрешната духовна дейност на хората, които живеят в една държава. Първоначално двамата немски учени определят като основно понятие народният дух за център на изследванията в народната психика (народопсихика). Впоследствие те утвърждават народния характер като основно понятие в народопсихологията и то след 1859 г. До голяма степен основните характеристики на това понятие са посочени обаче през 1858 г. от гениалния Георги Раковски. В своя „Показалец“ Георги Раковски разглежда съдържанието на понятието народен характер като определящо по отношение на дефинирането същността на националната идентичност. В тази своя книга, от научна гледна точка, се изяснява същността, структурата и функциите на понятието народен характер, които се доразвиват от последователите на немската класическа школа в народопсихологията. В „Показалеца“ на Раковски има дори раздели, озаглавени като: „българи-народнъй характерь и домашнъй бить“, „характерь българского народъ“ и др. В първоначалния етап от историята на етнопсихологическата мисъл народният характер се определя като основно понятие- категория, която като рамка обхваща останалите понятия и термини, влияе върху подреждането на връзките, споява ги в една мисловна парадигма. Първоначално такова основно понятие (както вече изтъкнахме) е „народният дух“. То е наложено най-вече от Йохан Хердер (25 август 1744- 8 декември 1803 г.) и Георг Вилхелм Хегел (27 август 1770 г. – 14 ноември 1831 г.) според тях духът на даден народ е сложно, но неделимо явление, което се вселява у хората от всяко поколение на този народ. След средата на XIX в. немската психологическа, етнографска и литературно-художествена мисъл стига до идеята, че на мястото на добрия стар термин „народен дух“ трябва да се създадат два нови „ народопсихика“ („народопсихология“) и „народен характер“. Народопсихиката е по-широкообхватен термин, означаващ съвкупността от всякакви колективни етнопсихични явления, а народният характер, според представителите на тази школа, изяснява по- тясната съвкупност, включваща само отличителните душевни черти, белези и свойства на даден народ. Те свеждат народният характер до един от елементите на народната психика. За разлика от тях, Георги Стойков Раковски разглежда народния характер като неделим елемент от националната идентичност, която включва още: народното самосъзнание, религиозната принадлежност на основната част от народа, народният език и традиционната (народна) материална и духовна култура. Това означава, че според Георги Стойков Раковски народният характер е основен фактор за устойчивото развитие на обществото и държавата. Под „народен характер“ Г. Раковски разбира всички психични традиционни явления и особености на даден народ. С това той се връща към първоначалното значение на понятието „характер“, въведено в употреба преди хилядолетия от самия Аристотел (384 г. пр. Р. Хр.-322 г. пр. Р. Хр. ). По-късно идеите на Г. С. Раковски се доразвиват през първите десетилетия на XX в. в Съединените американски щати (САЩ), когато на базата на понятието народен характер се разработва терминът „национален характер“ . Най-пълно в руслото на американската културна антропология идеите на Г. С. Раковски за ролята и значението на народния характер като етнопсихологичен феномен се доусъвършенстват в новите етносоциални реалности. В този смисъл може да се каже, че приносът на Раковски за развитието на народопсихологията има световно значение. Според него отличителните черти на даден народ могат да бъдат следните: свободолюбивост, трудолюбивост, пасивност, нападателност, грубост, храброст, страхливост, търпеливост и т.н. Тук той включва и определени нагласи, предпочитания, желания и очаквания на хората към възлови сегменти на социалната действителност от трайните им отношения към основните елементи на техния живот. За Раковски са важни и мотивите на съответното население, специфичните съвкупности от ценности и ценностни ориентации, общи по съдържание преживявания, духовни въжделения, религиозни взаимоотношения и други компоненти на начина им на живот.
Изследванията на Раковски в традиционната народна култура показват, че той включва и народния характер в културоложкия профил на дадено общество. За него народният характер е определящ по отношение индивидуалното поведение в различни социални ситуации. Той достига до прозрението, че народният характер се основава на социокултурните архетипове сред хората от даден народ. Самият народен характер се предава от поколения на поколения безсъзнателно и е част от етногенетичния код на даден народ.
Много е писано за революционера Георги Стойков Раковски; за основоположника на национално-освободителното движение на българите; за заслугите му в развитието на българското военно изкуство; за неговата роля в организирането на основните геополитически стратегии на Балканите и в Европа, но почти нищо или съвсем недостатъчно е писано за учения Г. С. Раковски, за неговия неоценим принос в развитието на българските научни знания. Още приживе Г. Раковски ратува за създаването на едно българско научно дружество. Две години след неговата кончина се основава, както е известно, Българското книжовно дружество – предвестник на Българската академия на науките. Ако е възможно само с една единствена дума да определим мащабното дело на Г. С. Раковски, то навярно тя би била „мислител“ – мислител, не само на България и Европа, а и мислител на всички времена и епохи.