Така тези „Хора на слънцето“, известни и като гети или протогети (на англ. „Бог“ е „God“), стават „хати“ (в Мала Азия), „хети“ (създали могъщото Хетско царство в Мала Азия), „хиксоси“ (управлявали Древен Египет), „кати“ (в Древен Афганистан и в Древен Пакистан) и т. н. Тези „Хора на Слънцето“ пренасят Култа към Слънцето навсякъде по света. Така се появява Ахура Мазда, чието име се превежда като „Великата аура“ и се отнася към „Духа на Слънцето“. Този дух може да бъде съзерцаван зад интензивната светлина на Слънцето, само ако се притежава „духовно зрение“. Трябва да се отбележи, че зороастризмът е бил официална религия на Древна Персия. На тази протогетска основа се формира и култът към Амун-Ра (Амон-Ра) или „Богът на Слънцето и на Живота“ в Древния Египет. Съвременната концептуална рамка на Езотеричното християнство, твърде близка до гностичната гледна точка на ранното християнство, нарежда Зороастър (Заратустра) сред основните духовни лидери, подготвили проявата на Слънчевия логос – Христос, през Посветения от Назарет – Иисус Христос. Култът към Слънцето на останалите в изконните си землища протогети се оформил в Култа към Залмоксис. Почитаните от етруски и латините богове са: Арес, Бакхус-Дионис, Земла, Лата, С(в)етлан и др. Те несъмнено имат пеласгийско-етруски произход. Същите са разпространени и сред античното население от Черно до Каспийско морета, в цяла Европа, в Мала Азия и в Северна Африка. А това означава, че пеласгите/ беласгите чрез етруските и протогетите са имали огромно етноформиращо значение за развитието на етногенетичните процеси на много народи не само в Европейския континент. За да бъдат приети, напр. в пантеона на италийския и на древногръцкия народи етнорелигиозните и етнокултурните традиции и представи на пеласгите/беласгите, това означава, че те са притежавали изключително богата култура. Само по този начин може да се обясни тяхното фундаментално етнокултурно и етнорелигиозно влияние за формирането и развитието на не само европейските народи и държави. Според Дж. Доналдсън пеласгите нахлули в Апенинския полуостров от север, заселили се първо в Етрурия и там основали империя1*. Че езикът на етруските е най-близък с българския не може да има съмнение. В древнобългарските езикословни форми има много етруски думи, показващи невероятна прилика с българските. Някои от тях са: „дин“ – „ден“; „мат“ – „мед“; „ета“ – „ето“; „калу“ – „кал“ или „черно“; „ан“ – „он“ (той); „кейсу“ – „къс“ (парче); „мас“ – „мъж“; „пала“ – „поле“; „клут“ – „ключ“; „крепни“ – „крепък“; „талмите“ – „тълмачъ“ (преводач); „туп“ – „тупам“; „та“ – „тъ“, „та“ (тази); „суплу“ – „сопьцъ“ (свирач); „сва“ – „свой“; „зивас“ – „жив“; „кану“ – „каня“ (поканвам); „канът“ – „кана“ (вид съд за течност); „кханас“ – „владетел“, „травъл“ – „трева“ или „периодът на пролетта“ (съвпада с месеците април май), и много други. Лични имена с наставката – „слав/слов“ се срещат дори в Индия и са споменати в епоса „Махабхарата“. Става дума за „Буришравас“/„Буришлавас“, то отговаря точно на нашето име „Борислав“. Понеже в историята на поп Йовчо от Трявна, дакийският (гетският) цар Декебал (Дечебал) е причислен към старите владетели на нашите предци. Според изследванията на езиковеда акад. Владимир Георгиев „бал“ може да се изтълкува със стблг. „болии“ – „по-голям“, т. е. „бол(ии)“ е развитият вариант на – „бал“. Тази частица присъства в български имена като Болян, Болебор, Болегост, Болислав. Интересен паралел представляват и староиндийските Прабала, Бурибала, Атибала. Нека споменем и картагенския пълководец, който е главен противник на Древен Рим в борбата за надмощие в Западното Средиземноморие през последните десетилетия на III в. пр. Р. Хр. Ханибал Барка (р. 247 г. пр. Р. Хр. – поч. 183 или 181 г. пр. Р. Хр.). Заради многобройните си победи над римските легиони във Втората пуническа война (218 г. пр. Р. Хр. – 202 г. пр. Р. Хр.) Ханибал е смятан за един от най-добрите военни стратези от древността до наши дни. От надпис, намерен в Дакия, знаем за Скорило – бащата на цар Декебал.
Името „Скорило“ не е нищо друго освен предаването на българското име „Скорилъ“, което пък се обяснява със стблг. прилагателно „скоръ“ – „бърз“, „пъргав“. Отново на даките принадлежи името на гетския цар Буребиста (на древногр.:„Βοιρεβίστας“) който обединява отново гетските племена през I в. пр. Р. Хр. и ги управлява между 82 г. и 44 г. пр. Р. Хр. Той представлява интерес за изследователите поради разказаната от Страбон история за изкореняването на лозите с цел да се премахне пиянството. Това показва пълна аналогия с действията на цар Крум, който също взема подобно решение. Цар Буребиста така организирал и разширил териториално своето царство, че става заплаха за Рим и римският император Гай Юлий Цезар осъзнава това. Преждевременната му смърт отлага римо-гетските войни с около век и половина. Френското име „Ролан“ е звучало доста различно в древността – „Хротланд“, което означава „славещ земята си“, „славещ страната си“. Фламандското „Лодевайк“ е развития вариант на „Хлодовех“. Италианското „Чезаре“ се е произнасяло като „Кайзар“ преди две хиляди години. В наше време все още пеласгийско-етруското наследство не е достатъчно изследвано. Все още неговата фундаментална роля и значение за развитието на световната култура не е докрай проучена. Още на времето древногръцките архонти и римските императори са осъзнавали, че няма как да внушат на своите поданици, че едва ли не древните гърци и римляните са божествени народи, ако първо не бъдат забравени тези, които са им донесли езикова култура, писменост, религиозна система и високотехнологични знания. Пелазго-етруските биват насилствено асимилирани, както в Югоизточна Европа, така и на Апенинския полуостров – областите Етрурия, Лациум, Калабрия и Апулия. Наследниците на пелазго-етруските постепенно били латинизирани и погърчени. Древните светилища (навярно съхраняващи документи и книги) били ограбени и разрушени, като повечето от документите и от книгите са унищожени. Избухват бунтове и масови неподчинения. Вдига се анти-римско въстание, организирано от жреца на бесите/весите „Вологес“. За съжаление успехът на този бунт е кратък. Известно е, че средновековните книги, обясняващи в митичен и езотеричен план семантичното значение на птиците, животните, растенията и т. н. се наричат „бестиарии“. Това са ръкописни книги, които се разпространяват през IX в. Известно е също, още през I в. един от първите варианти на Библията бил написан на т. нар. „език на бесите“! В бестиариите се дава обяснение защо Библията в църквите се поставя върху крилете на орел; защо орелът гледа към Слънцето; защо змията се изобразява, че е захапала опашката си (както и в келтската митология); защо в християнските храмове има скулптурни изображения на т. нар. „зелен човек“ (изображения на човешка глава, от която излизат растения); защо има изображения на човек – риба, човек – дракон, човек – вълк, човек – лъв и т. н. Орелът според езическата митология гледа право към Слънцето, Животворящия Бог или Божествената светлина. Древните жители на Европа са вярвали, че орелът е кълвял гърдите си и е давал парченца месо и кръв от своето тяло, за да нахрани орлетата си. Иисус Христос е давал парченца хляб и глътка вино на своите последователи по време на Тайната вечеря, като е казвал, че това е негова плът и негова кръв. В този смисъл орелът става пряко олицетворение на християнския Бог. Християнските проповедници вярват, че Бог е вложил смисъл във всеки аспект на света, което се отнася и до езическия и митичен свят. Езическите митове от древнобългарската митология, представена в учението на Орфей, намират християнско обяснение и стават част от християнската митология! Сцената, която представя космогоничните разбирания на древните българи за единство на човека с природата – Орфей, свирещ на лира и заобиколен от животни и птици, още в античността е канонизирана и по-късната християнска иконография следва тези древнобългарски традиции. Същевременно по този начин се отразява и връзката на орфизма с тотемизма. Орфей пръв на Земята (XIII в. пр. Р. Хр.) предсказва идването на Спасителя – Иисус Христос. Това се потвърждава от древните сведения, както и от една камея (амулет) от Берлин, Германия (която представихме по-горе), изследвана от английските професори Питър Ганди и Тимоти Фрийк, както и от приложената тук илюстрация на керамичен печат в „Маските на Бога“ – от Джоузеф Камбъл (САЩ). В нозете на Разпнатия ясно личи надписът „Орфей – певец на Дионис“. А седемте звезди отгоре означават: „Всичко е числото 7“, което се разбира, като: „Всичко е Бог“.
Числото седем е свещено число за древните българи. Нека припомним за седемлъчната розета от Плиска. Открита е в България през 1961 г. Датирана е от периода VII в. – IX в. Розетата е с диаметър 38 см
На всеки един от седемте лъча има врязани по два знака, определени от повечето от изследователите като рунически. В предантичния период в Егейския район, включващ и днешната територия на България, се употребяват особен вид знаци, известни като писменост „Линеар А“ и писменост „Линеар Б“, възникнали съответно през XVIII и XV в. пр. Р. Хр. Доказателства за тяхното съществуване са т. нар. Фетски диск“, керамична чаша и теракотена табличка. Фестският диск е един от трите запазили се писмени паметника с т. нар. Линеар А. Датиран е от периода на III хил. пр. Р. Хр. до началото на II хил. пр. Р. Хр. Открит е през 1908 г. от италианска археологична експедиция край гр. Фест на о. Крит. Представлява кръгла теракотена плоча с диаметър 16 см, покрита с около 80-90 знака за „гласни звуци“ или „съгласен + гласен“ + няколко идеограми.
