Тя е свързана с календарните знания, с религиозните символи и със социалната комуникация. Повече от 700 са откритите археологични находки с такива знаци. Най-популярните образци на „Дунавската протописменост“ са: „Плочката от Градешница“; печатите с писмени знаци от с. Караново, община Нова Загора, област Сливен, (Те принадлежат към забележителната „Карановска култура“, която е еталон за световната праисторическа култура); табличките от с. Татария (рум. „Tărtăria“ – „Търтърия“), окръг Алба в днешна Румъния, отнасяни към неолитната „Винчавска култура“; подобна e откритата в Егейска Македония т. нар. „Табличка от Дупяк“ и др. Общото е, че всички те са открити в български историко-етногеографски и историко-етнокултурни територии, т. е. територии, свързани с формирането на българската народност и нация, на българската държава. Към „Дунавската протописменост“ се отнасят и знаците, врязани на гърдите на женския керамичен идол с медна гривна, датиран в последно време към 7 хил. г. пр. Р. Хр., от гроб № 453 на некропола в Дуранкулашкото езеро. Този идол се причислява към най-ранните етапи от т. нар. период „Блатница“ на праисторическата култура „Хаманджия“. (На румънски: „Cultura Hamangia“). Това е археологична култура на уседнали земеделски племена от късната новокаменна епоха. Най-древната ѝ фаза е „Блатница“ (Дуранкулак), установена в проучванията на Дуранкулашкото езеро. Неин създател e първото културно уседнало земеделско население в Европа, изградило първите каменни строежи на континента и създало първите в света предмети от технологично обработено, несамородно злато. Неголям брой от такива предмети са открити в района на с. Дуранкулак, община Шабла, област Добрич. Към „Дунавската протописменост“ се отнасят и врязаните знаци върху торсовете на праисторически женски керамични идоли, откривани на територията не само на днешна България, особено в района на Северозападна България, но и на територията на Северното Причерноморие.
Подобни са и писмените знаци, свързани в текст, от т. нар. „Кръгла плочка“ от кв. „Курило“ (бивше с. Курило) на гр. Нови Искър, Община София, област София. Тази плочка има знаци и от двете страни. Принадлежи към едноименната неолитна „Култура Курило“. Подобни са и знаците върху керамиката от ранноенеолитната „Култура Тиса“, открита в басейна на р. Дунав при нейния приток р. Тиса. Дунавската писменост е най-древната в света. Тя е с II хил. години по-стара от Шумеро-Акадската писмена система. За основа на такова твърдение служат неолитните писмени знаци, датирани в последно време към IX/VIII хил. г. пр. Р. Хр. Те са открити в земите, разположени по долното течение на р. Дунав в днешните територии на България, Молдова, Румъния, Сърбия и Южна Украйна. Отнася се за обширна територия от Каспия до Тихия океан и до границите с Китай и Индия. Бащата на арменската история Мовсес Хоренаци (410 г. – 490 г.) пише: „В дните на Аршак възникнали големи смутове във веригата на Великата Кавказка планина, в страната на българите; много от тях, отделили се, дошли в нашата страна и се заселили дълго време под Кох (Кол) на плодородна земя, в обилни с жито места… След това изпратил и западните жители. Той се спуска към зелените ливади близо до областта Шар, която древните нарекли Безгориста или Горен Баоеан, а впоследствие заради българските колонисти Влндур Бунда („vh’ ndur Bulgar Vund“), заселили се там, по името на тази страна я преименували във Вананд. И днес там носят имена, получени от имената на братята му и потомците.“ От същата група писмени знаци са и тези, открити напоследък на територията на Стара Велика България, която днес е известна с историко-етногеографското название „Тартария“, синоним – „Татария“ (лат. „Tartaria“, фр. „Tartarie“, англ. „Tartary“, нем. „Tatarei“) – общ термин, използван още от IV в. след разпадането на Римската империя и на древната Велика България.
За съжаление на някои наши видни последни инстанции по въпросите на българската писменост Маргумският надпис, е датиран 1-6 в., открит е близо до Пожаревац при разкопки на римския град Маргум. Роската писменост ( от която се адаптира кирилицата ) изглеждат стряскащо съвременни, точно както и тези от Плочите и едва ли може да бъде характеризиран като ‘дюлгерски’ (по В. Фол и свитата й). Отново напомням, че плочата от Драгойна е намерена в тракийска могила (антично българска) , а плочите от Гела и Ш. Лъка – на мястото на доказани антично български ( грешно наричани тракийски ) светилища. И трите плочи заедно с Маргумския надпис съдържат в себе си роската/ рошка писменост, която Кирил и Методий са припознали!
Категорично становище е, че върху новооткритата находка са изобразени уникални протописмени знаци и това, най-древно за Европа раннохалколитно писмо от българските земи, е твърде сходно с по-късните глинени плочки от о. Крит /линеар А и линеар В/ /изт. 2/. В някои от знаците те припознават схематизиран образ от глава на сърна надясно, с муцуната, ухото и окото (главното знакосъчетание на текста „Караново”, бележещо неговото начало). Тези първоизследователи на „плочката от Караново“ определят това писмо като „пинтадера”, т.е. утилитарен печат за щамповане на влажни повърхности. Още едно доказателство, че българите са в основата на човешката цивилизация.
