Разкритият в Сборяново комплекс от паметници от антично-българската (неправилно наречена „тракийска“) епоха – светилища и култови места, могилни некрополи – е свързан със столицата на гетите от І хил. пр. Хр. Той запазва ролята си на култово място и през римската епоха. Това е отдавна търсената „Даусдава”(„Градът на вълците”) от Деветата карта на живелия в Александрия римски географ Клавдий Птолемей (85-165 г.).
Болгите или българите са дотолкова стари жители на Европа, колкото и всички арийци, защото болг в Испания, Белгия („Bolgia“), Ирландия (племето Фир Болг) и Швеция е било в старо време синоним на Болгар или Индоар…“
Друг интересен факт, който отразява семантичното значение на производни, е представен от късноантичния гръцки граматик и географ Стефан Византийски (на гр.: „Στέφανος Βυζάντιος“, „Stephanos Byzantios“, „Stephanus Byzantinus“,
fl.: VІ в. сл. Хр.). Според този авторитетен автор името „Ария“ е най-старото название на Древна Тракия (историко-географска област в България)! Названието „Ария“ откриваме във ведическия санскрит като „арка“ – „светлина“, „слънце“, „блясък“, „лъч“. На „арка“ отговарят хетската дума „Харкиш“ – „бял“; тохарската дума „арки“ – “бял“ и разбира се българската дума „ярък“ – „светъл“, „сияен“, „бляскав“, чиято неомекотена форма е била „арък“. Известно е, че арийци (айрияни) се наричали най-древните обитатели на обширни райони, които са били разположени на териториите на азиатската част на днешна Русия, на днешна Индия и Иран. Арийци означава „бели“, „светли“, „сияйни“, „ярки“. Думата „арк“ – “ярък“ се откриват като словообразуващи в античните имена от Балканския полуостров като: „Аркиса“, „Аркина“, „Арковадара“, „Аркун“ и др. Показателно е, че в названията на нашия народ и на нашата страна „Българи“ и „България“ (които са най-старите не само в Европа!) се съдържат и двете думи „бал“ и „ария“! Ведическият санскрит се е развил на основата на стария санскрит. На санскритски (संस्कृतम्, [sə̃skɹ̩t̪əm]) ведическият санскрит означава „изтънчен език“. Самият той понякога е наричан дори санскритски език. В по-широкия контекст на индоевропейското семейство санскрит споделя характерни звукови изменения с останалите езици от групата сатем (по-специално с балтийските (латвийски, литовски, пруски) езици, както и с гръцкия език. Стои в основата на иранските езици – староперсийски и авестийски. Санскрит продължава да се използва широко като церемониален език в индуистките религиозни ритуали под формата на стотри и мантри. Най-ранната форма на санскрит е записана във Ведите. Тези послания са създадени в далечната Бронзова епоха. Точната датировка за появата на този най-древен език все още е спорна. Безспорно е само това, че се е появил в условията на формирането на първите социални форми на човешко общуване. Както е известно не само по археологични данни, тези наченки на цивилизационно развитие са установени на територии, които са изконно български. Някои учени считат, че най-ранната писмена система на санскрит е създадена около 1700 г. пр. Р. Хр., други смятат, че това е станало преди II-то хил. пр. Р. Хр. Последните изследвания показват, че появата на първите писмена съвпада с най-ранно регистрираните досега масови (групови) изселвания от районите на Югоизточните Балкани в края на V-то хил. пр. Р. Хр. За тези ранни разселвания от района на Балканския полуостров и от Причерноморското крайбрежие все още липсват систематични и аналитични трансдисциплинарни изследвания. Те ще допринесат не само за написването на истинската история на българите и на българската държава, но ще разкрият редица културономични характеристики на световната история и култура. Ето някои насоки. Най-старата от всички „Веди“ е „Риг Веда“. Тя съдържа над хиляда песни, като първата от тях е за прослава на бог Агни – Богът на огъня. В началния стих има обръщение към този бог, което на български звучи „Агне“. Окончанието на името в звателен падеж е идентично на това в българския език. Протоформата на българската дума „огън“ е „агнь“ („агни“). Всъщност протоформата на „Риг Веда“ е „Р`ч Веда“, като „Р`ч“ означава „в прослава“, „свещени слова“, „реч“. В този смисъл „Риг Веда“ или както е правилно да се пише „Р`ч Веда“ има смисъл на „древно знание“.
Бог Брахма (санскрит: „ब्रह्मा“; „IAST: Brahmā“) е върховният индуистки бог („Deva“) на сътворението, създател на Космоса. Той е представен като мъж, оцветен в червено с четири лица и четири ръце, всяка от които държи част от Ведите. Енергията на бог Брахма и негова съпруга в митологията е Сарасвати, богиня на изкуствата и познанието. Брахма и Сарасвати са представени чрез пречистващия огън. На пеласгийско-етруски език „дева“/„дава“ – „боготворение“, „свещеното начало“. Има редица древни селища в България, в чиито названия се съдържа думата „дева“/„дава“. Такива са: „Пулпудева“ – сега гр. Пловдив; Даусдава („Градът на вълците“ или „Хелис“, т.е. „Градът на светлината“ от Деветата карта на прочутия географ от Александрия Клавдий Птолемей (85 г.-165 г.).
Даусдава е древната столица на гетите. Разположена е само на 500 м югозападно на плато, заобиколено от три страни от р. Крапинец в близост до прочутото Демир баба теке. То е алевитско тюрбе, което се намира в близост до с. Свещари. Крепостните стени ограждат около 100 дка площ. Отбранителната система е подсилена с още една крепостна стена. Досега не е откривана подобна система, освен тази на старата българска столица Велико Търново. По големина гетската столица се доближава до големите елински полиси за този период, разположени по крайбрежието на Черно море. Даусдава се е наричала още Хелис. Митът за създаването на Рим идва от гетските митове и легенди за създаването на Даусдава. Счита се, че гр. Рим е основан на 2 април 753 г. пр. Р. Хр. от братята Ромул и Рем, които са били отгледани от вълчица. Те са били синове на весталката Рея Силвия и на Бог Марс. Друга легенда извежда произхода на основателите на гр. Рим от Еней – герой, избягал от победената Троя след Троянската война. Латинската транскрипция на Рим е „Ruma“, а на гръцки език е „Ρώμη“, които имат етруски езиков корен и означават „жизнеспособен“, „жизнетворящ“, „вечно жив“.
А колкото до изображенията на вълка, религиозните представи на гетите са силно свързани с ролята на вълка по отношение на обредните им практики и с превръщането на воина във вълк. Вълкът се е смятал за най-справедливото животно, защото винаги е делял плячката по равно, а когато е остарявал и вече не е можел да бъде силен член на глутницата, доброволно се е оттеглял. Това ритуално поведение мъжете-воини са повтаряли в своите затворени военни общества, като младите воини стават именно „вълци“/„кучета“ в периода на възмъжаването си. Причината е в особените качества на вълка и в специфичния му начин на живот. По всички тези показатели той прилича точно на юношата в процеса на инициация. Вълкът е физически силен, не живее сам, а в глутници, преследва плячката си докрай и я разделя винаги по равно между себеподобните си. Когато умира, доброволно се оттегля от своето общество. Той напада през нощта дребния добитък, най-вече овцете, като ги удушава (оттук и гетско-фригийското му название „daos“ – „удушвач“). Тези особености в поведението на вълка не само жреците в Делфи са заимствали от ритуалите на гетите. Тъй като се знае, че култът към Арес, бога на войната, също е бил разпространен в земите на Древна Тракия – по всяка вероятност шлемовете, заравяни в земите от двете страни на Дунава, от гети и техните родственици даки и келти, са свързани с поставянето на дарове в чест на бог Арес.
Шлемът на владетеля Тервел, който е реконструиран по негов печат, е еднакъв с парадните шлемове на гетите и келтите! По пътя на безсмъртието на нашите гетски предци голяма роля е играело кучето (вълкът). Кучето или вълкът е свещено животно за тях. То е пример за саможертва, за сила, за колективност, за справедлив общностен живот и преданост. Тайнственото превръщане на човека във вълк е мистерия на воинските и на мъжките аристократични общества и се е съхранило хилядолетия. Нашите древни предшественици са отглеждали специална порода големи кучета, които са били изобразявани в каноничните композиции на Богът-конник и на неговите по-късни персонификации в различните религиозни системи в света, които са се развили върху най-първите религиозно-култови представи, произхождащи от тангризма. Принесените в жертва кучета в „Сборяново“ са били разсичани по дължина или с отделно погребана глава в яма, в гробница или в могилен насип. Тези жертвени кучета са били посредник между двата свята. Теофилакт Охридски пояснява ролята на кучетата в религията на старите българи. С кучетата е свързан култът на древнобългарската богиня „Зеринтия“. Коренът в името ѝ е „зер“. Той бива тълкуван от езиковедите (акад. Владимир Георгиев и др.) като отговарящ на „звер“ – „звяр“, т. е „Зеринтия“ или „Зверинтия“ означава „Господарка на зверовете“. Относно наставката „-инт“ в Зеринтия, а и в думата „волинт“ специалистите (акад. Владимир Георгиев и др.) смятат, че тя е идентична на стблг. „-енте“, срещана в архаичните словесни форми, като: „козленте“, „осленте“, „жребенте“, „воленте“ и т. н. Изобразяваните с подвита нагоре опашка кучета са били използвани за лов, а тези, които съответно са изобразявани с подвита надолу опашка са използвани за религиозно-култови ритуали. Този религиозно-култов ритуал е бил следван и по-късно в древната българска държава. Отбелязан е и в писмени източници и след приемането на ранните форми на християнската религия в Стара Велика България! Нещо повече! В погребалното пространство на куполната гробница на втория китайски император Дзин (II в. пр. Р. Хр.) са открити многобройни теракотови фигури (с около 60 см) на животни – овце, свине, кучета. Те са принесени в жертва вместо истински такива. Керамичните фигури на кучетата са два вида – с вирнати и с подвити опашки. Китайските археолози са открили, че тези с подвити опашки са били принасяни в жертва чрез ритуално удушване! За ролята на древните предшественици на българите при формирането на китайската империя тепърва ще се извършват целенасочени и систематични изследвания. Може да се посочи, че първата столица се нарича Сиан, което означава в китайския език „сияен“, „блестящ“?! В основата ѝ стои етруската дума „сиена“, което също означава „светлина“. Впрочем тази етруска дума стои в основата на названието на югозападния хълм в Йерусалим Сион (ивр. „ ןוֹיִּצ ר ה “ , „цар Цийон“; арабски: „ لبج نويهص “ , „джабаль Сахьюн“). За евреите Сион е станал символ на Йерусалим и на цялата Обетована Земя, към която еврейският народ се стреми след преселението след разрушаването на Йерусалимския храм през 70-те г. пр. Р. Хр. Италианският град Сиѐна (на итал.: „Siena“) е създаден от етруските. Историческият му център е деклариран от ЮНЕСКО и част от Световното културно наследство. Тук се намира Националният музей на етруската археология. Предците на етруските се заселват тук през 2 хил. пр. Р. Хр. От тази епоха има няколко селища, открити на различни места в региона. Между X в. пр. Р. Хр. и VIII в. пр. Р. Хр. се развива културата, наречена „Вила нова“. През VIII в. пр. Р. Хр. на територията на Централна Италия, са етруските. Те са познати още под имената „туски“, „тирсени“, „расна“. Името, което етруските използват за себе си е „расна“, което означава „Деца на Слънцето“, „Божествени хора“ или „Царствени хора“. Етруската дума „расен“ означава „цар“. Тя може да се сравни със санскр. „rajjan“ и с древнобългарското име „Резос“, означаващо също „цар“. От тях е останало името на територията, наречена „Етрурия“. Най-големият разцвет на културата им постига около VI в. пр. Р. Хр., когато владенията им се разпростират от р. По до Кампания: те пресушават блата, строят пътища, улици и градове като Арецо, Волтера, Киузи, Сиена, Флоренция, Венеция, Ветулония, Популония, Розеле, Коза, Фиезоле, Тарквиния и др. Етруските са били цивилизован народ – жените са имали същите права като мъжете. Те стоят в основата на италианската култура и история. Етруският език се характеризира със следното: морфологично съществуват два типа склонения при имената, съответно „s“ и „l“ склонения. Особеност на системата е съвпадение на наставки от морфологичен и синтактичен клас; има два рода – мъжки и женски, две числа – единствено и множествено. Темпоралната система засяга сегашно и минало време; има и повелително наклонение. Синтактично, етруският език се доближава до древно-Зългарския и латинския. Определението стои пред определяемото и е в родителен падеж; сказуемото попада в края на изречението. Етруският език и писменост произхождат от тези на пеласгите/беласгите, които както и етруските, са писали отдясно наляво. Така са писали и древните българи. През III в. пр. Р. Хр. етруската държава е победена от римляните – етно-икономическа общност, която се създава по подобие на гръцкия етнос.
В археологичeския резерват „Сборяново“ са намерени две матрици за изработка на украси, които представят сакрална сцена на удушване на куче.
Представен е за първи път в света персонификация на ангел! Ангелът е митично същество, което играе важна роля във всички Авраамически религии.
Ангел (от гр. „άγγελος“ – „вестител“, „посланик“) e свръхестествено, безсмъртно, разумно същество, изразяващо волята на Бога и притежаващо нечовешки умения и възможности, като: способност да бъде невидим; способност да лети; способност за ясновидство; способност да унищожава цели градове и др.). Сборяновските матрици представят фигура с човешки ръце и глава, с крила и със задни конски части, с коси и с букли, която държи за задните крака и за гърлото, преметнато през врата тяло на куче или вълк. Подобни канонично изобразени образи има върху осем от тридесетте апликации за конска амуниция от т. нар. „Летнишко съкровище“ (IV в. пр. Р. Хр.). Влиянието на Орфизма, пренасяно от нашите древни предшественици в религиозно-култовия живот на древните народи, се отразява върху следваните традиции в Северно-Черноморската Олбия, в македонската Вергина, в йонийските Родос и Ликия, в южноаталийската Каноса, в Палестина и др. В названието на древната столица на нашите предци – гетите, Даусдава се съдържа думата „дава“/„дева“. Всъщност „дева“/„дава“ се осмисля през ранните и по-късните векове на новата ера като свързано с „дева“, „девица“, „девойка“. Оттам произлизат и множеството названия, които срещаме из цяла България, свързани с „девойката“ („момата“), като: Момин проход, Момина клисура, Момина крепост, Момини скали, Момино село, Момини кули и т.н. Зад тези названия се крият имената на древни религиозно-култови центрове, чието име е съдържало думата „дева/„дава“. Някои от тях са се превърнали и в селища, напр. гр. Девин, гр. Девня, румънския гр. Дева, който се намира близо до старата столица на гетите Сармизегетуза, крепостта Девин в Словакия, близо до границата на Словакия с Австрия и др. Топоними, съдържащи частицата „дева“/„дава“, са Зиснудева, Итадева, Сукидава, Капидава и др. Те се срещат предимно в Северна България и Южна Румъния. Най-ранните са документирани през І в. пр. Р. Хр. от един от най-известните римски историци
Тит Ливий. Един от последните, който споменава селища, чиито имена съдържат частицата „дева“/„дава“ е последният значим историк от античността Прокопий Цезарийски през VІ в. сл. Хр. Академик Владимир Георгиев уточнява също, че вариацията „дева“/„дава“ показва ясно, че в античните балкански диалекти, определяни неправилно като „тракийски“(траки е топоним, не етност) диалекти се среща същата особеност, както и при българските, т.е. така нареченото „екане“ и „якане“. Ние казваме „бял“, но и „бел“, „хляб“, но и „хлеб“, „мляко“, но и „млеко“. Пеласгийско-етруската дума „дева“/„дава“ не само има съответствие с български език, но и отразява особеностите на вариациите, типични за него. Тя постепенно се превръща в архаизъм, подобно на стблг. „вьсъ“, „врьтъ“, „прондъ“, които също имат аналози в пеласгийско-етруския език. Столицата на нашите предци гетите е възникнала като селище, което се е създало около първото тяхно светилище (II хил. пр. Р. Хр.), намиращо се на високото плато „Камен рид“. То е било разположено върху площ от 47 кв. м и е било оградено от невисока каменна ограда от север и от юг. Светилището е било на Великата Богиня Майка. Има податки, че организирано човешко съществуване на това място има още от VII-то хил. пр. Р. Хр.! При представянето на Великата Богиня Майка античните автори винаги се стремят да представят името ѝ с аналогични древногръцки или древноримски съответствия – преводи-означения. По този начин те показват, че този култ, възникнал най-рано по древнобългарските земи, стои в основата на редица други култове не само на Балканите, но и в Европа, Мала Азия и др. За Полиен (старогр.: „Πoλύαινoς“, лат.: „Polyaenus“), живял през II в. в Рим, който произхождал от района на областта Македония, Великата Богиня Майка е Хера (на старогр.: „Ήρα“). В древногръцката митология тя е богиня, покровителка на брака и пазеща майките по време на раждане. Трета дъщеря е на Кронос и Рея, сестра и съпруга на Зевс, майка на Арес, Хеба и Хефест. Великата Богиня Майка е господарка за античните племена от Балканския полуостров кебрени и скаибои (скаи) и властва на Рескинтийската, т.е. на „Царската планина“ (сега Стара планина, бел. мои). Сравнението на древния автор със съпругата на Зевс, с царицата на Олимп, напълно отговаря на идеята за върховенство. За „бащата на историята“ Херодот Великата Богиня Майка е Артемида Басилея, т. е. „Царица“ за античните племена от района на Югозападна Тракия. За старогръцкия историк и ретор Теопомп (старогр.: „Θεόπομπος“), живял през IV в. пр. Р. Хр. в двора на македонския цар Филип II и на египетския :uiz _｡владетел Птоломей I, Великата Богиня Майка дори е Атина – богинята-майка и покровителката на едноименния елински полис, за която владетелят на Одриската военноплеменна държава Котис I пожелава да се ожени и да я направи своя съпруга. По този начин античните български владетели са демонстрирали политическото си могъщество над атиняните (древните гърци) в района на Тракийския Херсонес и на протоците. Великата Богиня Майка се превръща и в Хестия (на старогр.: „Ἑστία“– „огнище“, „камина“, „пещ“). Тя е древногръцка богиня – пазителка на домашното огнище и на свещения огън. В Древен Рим се нарича Веста от етруското „вестара“ – „вестител“, „носител на добри известия“, „оракул“. Хестия или Веста е най-голямата дъщеря на Кронос и Рея. Тя е сестра на Зевс, Хера, Хадес, Посейдон и Деметра. Според Диодор Сицилийски (древногръцки историк, живял I в. пр. Р. Хр. и автор на „Bibliotheca historica“ – Историческа библиотека, състояща се от 40 книги, разделени в три части) Хестия („Веста“) се приема и като съответствие на Залмоксис, за каквото по-късно се е считала и Хера – двете лица на единното цяло.
Независимо от наименованията – преводи – означения, които има, те всичките обозначават най-вярната същностна характеристика на една Велика Богиня Майка. В античните племена от изконните български земи тя има свои локални имена – прозвища като Зеринтия, Брауро, Котито, Хипта, Бендида и дори неопределеното, но красноречиво „Мегале теа“, т. е. „Великата богиня“.
Върховната повелителка на античните български племена постепенно се елинизира и романизира, въплъщава се в образите на ред древногръцки или древноримски богини, но никой не би се усъмнил, че под чуждата иконография местното население почита своята Велика Богиня Майка. През древноримската епоха Велика Богиня Майка се нарича Кибела, Хера, Афродита, Хеката, Артемида, Селена, Деметра, Персефона. Но всички те се свързват със Свещения Бог Конник – Великия Бог Син. Влиянието на култа на Великата Богиня Майка е огромно и в Древна Месопотамия, и в Древен Египет. Именно сега към преводите-означения на всеобемната повелителка на античните българи се прибавя и Изида. Позната е още като Изис. Това е древноегипетската богиня на магията и на живота, на семейството, символ на матримониалната хармония, на мъдростта и на брачната вярност на съпругата към мъжа, дори и след смъртта му. Възкресявала е мъртвите. Изида е сестра и жена на бог Озирис, майка на Хор, който се изобразявал с кучешка или вълча глава. Може да се каже, че древният култ на триединството Бог Отец, Богиня Майка и Бог Син, зародил се най-рано по българските земи стои в основата на древноегипетския религиозен пантеон. В светилището на Великата Богиня Майка в столицата на нашите предци гетите – Даусдава, най-често са поставяни в дар по три глинени съда с жертвена храна, с което се отдавала почит на свещената триада – на Богинята Майка, на Бога Баща и на техния Бог Син. Знае се, че гетите са извършвали и човешки жертвоприношения. Всяка трета година те изпращали при Бог Залмоксис пратеник, като го подхвърляли върху остриетата на три забити в земята бойни копия. Било добро знамение, ако той умре веднага. Този култ на древните ни предци гетите бил разпространен изцяла Европа – далеч на север в земите на днешна Франция, Германия и Англия. Основание за това ни дава наличието на каменни кръгове. В блатата на Дания и на Нидерландия (Холандия) са открити такива археологични находки, като сребърна украса за конска сбруя от Хелден и прочутият котел от Гундесруп. Според Александрийските писатели в първите векове сл. Хр. келтските жреци – друидите, били обучени в учението за безсмъртието, което стои в основата на всички Авраамически религии, от самия Бог Залмоксис! През втората половина на IV в. пр. Р. Хр. столицата Даусдава била укрепена с мощна каменна стена, която обграждала площ от над 100 дка. На места била двойна със спускащи се към долината масивни напречни каменни стени. Тук силно бил разпространен и друг древен култ – този на кабирите. Археологичните находки показват, че Даусдава е бил средищен търговски център не само в Европа! Тук са открити най-много амфорни печати в сравнение с други антични градове на България, които показват ролята му на център в търговията на морските градове с вътрешността на Балканския полуостров и на Европа. Намерени са такива печати от Тасос, Родос, Кос, Атика, Калатис, Месемврия, Анхиало и др.! Даусдава е имал и пристанище. В древността е съществувала река, която го свързвала с река Дунав! Около 50 г. пр. Р. Хр. столицата на нашите предци гетите се премества на север от река Дунав. Това е Сармисегетуза (лат. „Sarmisegetuza Regia“, „Sarmisegetusa“, „Sarmisegethusa“, „Sarmisegethuza“). Тя е била изградена в съответствие със същите урбанистични принципи, както и Даусдава! Държавата на нашите предци гетите в края на I в. пр. Р. Хр. обхващала земите далеч на запад от днешна Унгария, Румъния и Германия, а на изток – до другата държава на нашите предци – Боспорското царство, образувано през V в. пр. Р. Хр., разпо- ложено от двете страни на Кимерийския Босфор. Боспорското царство през IV в./III в. пр. Р. Хр. е обхващало територии далеч на запад върху целия Балкански полуостров и дори върху днешните гръцки острови! За това свидетелства т. нар. „Севтополски надпис“ (III в. пр. Р. Хр.), който се съхранява в постоянната експозиция на Националния исторически музей – гр. София. Севтополис е древен град, основан от цар Севт III. Този град е столица на Одриското царство от 320 г. пр. Р. Хр. Градът е построен на мястото на руините на по-ранно селище и понастоящем се намира в долната част на язовир „Копринка“ до гр. Казанлък, община Казанлък, област Стара Загора. В некропола на античния Севтополис са намерени редица тухлени куполни гробници, някои от които подмогилни. По своя строеж те са идентични с тези, които са разкрити на Кримския полуостров и по източното крайбрежие на Черно море от този период. В тях са били погребвани представители на висшите съсловия, понякога заедно с техните коне. По-малко богатите са кремирани, със скромен гроб, заедно с определени, принадлежали им приживе (лични) предмети. Понастоящем Севтополис е единственият изцяло археологически проучен античен град на територията на Република България. Текстът на Севтополския надпис показва, че между Одриското и Боспорското царства е имало такива взаимоотношения, каквито е имало напр. Гетското царство и това на трибалите, между това на сардите и на одрисите и т. н. Севтополският надпис урежда отношения между Одриския цар Севт III (Севтес III; Seuthes III., на старогр.: „Σεύθης“; поч. 300/295 г. пр. Р. Хр.). Той е последният владетел на Одриското царство, което управлявал от 330 г. пр. Р. Хр. до 300 г. пр. Р. Хр.) и Боспорския цар Спарток III (Spartokos III; 304/3 г. пр. Р. Хр. – 284/3 г. пр. Р. Хр.). От текста се вижда, че остров Самотраки е влизал в юрисдикцията на Одриския цар Севт III, защото същият предоставя на Спарток III някой си „Епимен и неговите привилегии“. Подробно се уточняват условията, при които ще стане това предоставяне. Ето и пълният текст на Севтополския надпис: „На добър час! Клетва на Береника и синовете ѝ, дадена на Епимен; тъй като Севт [намирайки се] в добро здраве, предаде Епимен и неговите привилегии на Спарток и Спарток му даде клетва за неговите неща, се заклеха Береника и синовете ѝ Хебризелм и Терес и Саток и Садала потомците им да предадат Епимен на Спарток с неговите привилегии за цял живот и вменяват в дълг на Епимен да служи на Спарток и на ония, на които Спарток му е възложил; а пък синовете на Береника да изведат [Епимен] от храма на Самотракийските богове, при условие че няма да му причинят неправда, но ще го предадат на Спарток с неговите привилегии, като не обсебят имуществата му и не извършат никаква неправда; и ако се появи неправда, да не отнемат нищо от него (Епимен), Спарток да съди! Тази клетва да бъде написана на каменни плочи и поставена в Кабиле във Фосфориона и на агората при олтара на Аполон, в Севтополис – в храма на Великите богове, и на агората край светилището на Дионис при алтаря. На заклелите се и спазващи клетвата да бъде за добро и щастие, а за Береника да са в сила старите клетви.“ В борбата си с Римската империя ранната българска държава успяла да запази на юг от река Дунав земите в сегашна Добруджа и по крайбрежието на Черно море до Месемврия (днешния Несебър). При легендарния гетски владетел Буребиста (на древногр.: „Βοιρεβίστας“) традиционно приеманата дата на раждането на Залмоксис – 714 г. пр. Р. Хр. била приета като начало на летоброенето при древните наши предци! По-късно тази традиция била възприета при раждането на новия Бог Син – християнският Иисус Христос! Буребиста продължил управленските традиции на воите предшественици, като управлявал с „упражнения, въздържаност и послушание към законите“! След походите на Марк Луцилий Крас през 28 г. пр. Р. Хр. последните гетски владетели на юг от река Дунав, като Дапиг, Ролес и Зиракс окончателно загубили своята власт. Техните владения били включени в римската провинция Мизия. Египетският географ, астроном и астролог Клавдий Птолемей (гр.: „Κλαύδιος Πτολεμαίος“, лат.: „Claudius Ptolemaeus“) (род. 100 г. – поч. 160 г.), известен и само като Птоломей или Птолемей, който живял в Александрия, представя в своята „География“ – най-известното географско съчинение през античността, карта, в която е отбелязано местоположението на Даусдава, като един от най-големите градове в Югоизточна Европа. Религиозният пантеон на Залмоксис, орфизмът и тангризмът оказват огромно влияние върху формирането на религиозната система не само на християнството. В житието на св. мъченик Дасий (Дазий) Доростолски живял през III в. в крайдунавския град Доростол (сега Силистра) е записано: „По времето на беззаконните светотати Максимилиан и Диоклециан (римски императори, бел. м.) се запазил обичай сред войнишките отреди всяка година да се чества славният празник на Кронос (на старогр.:“Χρόνος – време“), бог, роден от Гея (Земя) в кръвосмешителството ѝ с Уран (Небе). Той е един от титаните. Първоначално е бог на земеделието, а по-късно, в елинистическия период се отъждествява с бога. Символизира времето, което води към смъртта; символ на Бог Залмоксис (бел. мои). Този, комуто се паднел жребият, бил пременян, явявал се пред народа по образ и подобие на самия Кронос и получавал дръзка и безсрамна власт над целия народ. Когато се изпълнели 30 дни, този, който носел царските одежди, като извършвал срамните и беззаконни игри, веднага бил принасян в жертва на беззаконните и скверни идоли, като бил посичан с меч. Тази скверна традиция е достигнала до нас. В нея на януарските календи (Нова година, бел. мои) суетни хора, които следват обичая на езичниците, а се наричат християни, излизат с твърде големи тържества, като променят външността си и се обличат в лика а дявола. Те се увиват в кози кожи, като променят лицето си, напущат доброто, в което са се преродили, и се връщат към злото, в което са се родили. След като са изповядвали в кръщението, че се отричат от дявола и от празниците му, те отново си служат с лоши и срамни дела. Тази традиция на един таен Залмоксисов празник, включващ и човешко жертвоприношение, се извършвала скрито от войнишките сдружения. И по времето на Елагабал (римски император, който управлявал от 218 г. до 222 г. под официалното име Марк Аврелий Антонин (лат. „Marcus Aurelius Antoninus“), а се наричал Елагабал, което е названието на древно пеласго-етруско божество. Това божество е възприето по-късно от финикийците и от древните сирийци. Император Антонин е роден като Варий Авита Басиан (лат. „Varius Avitus Bassus“), т. е., че произхожда от басите/бесите, антично племе живяло в района на Родопите, бел. мои) казва Дион Касий (Дион Касий Кокцеан (старогр. „Δίων Κάσσιος“, лат. „Dio Cassius Cocceianus“) е римски историк от старогръцки произход, който е роден през 155 г. в Никея, провинция Витиния, днес в Република Турция. Починал е през 335 г., бел. мои), някой си… като се представял като някакво божество и носейки външния вид и облеклото на Александър Велики, посетил местата около Дунава. Той минал през Мизия и Тракия като бакханствал (от вакханки и още наричали се менади (древногр. „Μαινάδες“ – „безумстващи“, „буйнстващи“) – „Спътници на Диони“. По тяхното име римляните наричали Дионис Бакхус. Вакханките са наричани и басариади по един от епитетите на Дионис „Басарей“, т. е. „на бесите“, бел. мои) с още 400 души с тирсове (Тирсът – на старогр.: „θύρσος“) е религиозен инструмент, жезъл. Състои се от дълга пръчка, увита с бръшлян, на чийто връх има изображение на шишарка. Характерен елемент е за култа към Дионис. Самият Бог Дионис и неговите вакханки често биват изобразявани с тирс в ръка, бел. м.), облечени в небриди (облекла от кози кожи, бел. м.) и без да извърши нищо лошо, изчезнал“. Една друга Свещена планина, при свещената река Хиерасос (Серет) в Бесарабия, също свързана с Бог Залмоксис, запазва своето име и през християнската епоха. Древните българи, които живеели там по времето на Атила, се наричали „сакромонтизии“, т. е. „свещенопланинци“. През средновековието Стомогилието, както наричали района на сегашния археологичен резерват „Сборяново“, също е останал средище на българската държавност, култура и духовност. По времето на владетеля Аспарух е изградена каменна стена, която огражда могилите от Източния некропол. Ако внимателно се разгледат миниатюрите на Манасиевата хроника, ще открием изображението ѝ. Там има и една преписка, открита не от известни учени, а от един странен писател – Тодор Ризников, в която се посочва, че т. нар. „Аспарухови българи“ идват при своите сънародници отвъд р. Дунав. И в седемте Българии, които са създали нашите предци, своите селища са ограждали с каменни зидове. Каменни зидове и земленно-насипни укрепления са построявали и по нашите държавни граници. Търновският надпис на владетеля Омуртаг е написан на старогръцки език (тогавашният дипломатичен език, бел. мои) е издълбан върху колона от тъмен сиенит. Той е намерен в църквата „Св. Четиридесет мъченици“ в гр. Велико Търново. Надписът е известен от 1858 г., когато възрожденецът Христо Даскалов от гр. Трявна успява да посети църквата (по това време джамия) и да снеме копие от надписа. Надписът гласи: „Канасю биги („Κα[ν]ασυ βιγη“ – „От Бога Владетел“; „кан“ е „владетел“, а „бег/ бьог“ е „бог“, бел. мои) Омуртаг, обитавайки в стария си дом, направи преславен дом на Дунав и по средата на двата всеславни дома, като измерих (разстоянието, бел. мои), направих на средата могила и от самата среда на могилата до стария ми дворец има 20 000 разтега и до Дунав има 20 000 разтега. Самата могила е всеславна и след като измериха земята, направих този надпис. Човек и добре да живее, умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като гледа този надпис, да си спомня за оногова, който го е направил. А името на архонта е Омуртаг, канасю биги. Нека Бог да го удостои да преживее сто години“. Вероятно тази могила е била Голямата свещарска могила, която е най-високата в цяла Североизточна България и която се намира на еднакво разстояние от старобългарската столица Плиска и от река Дунав. В края на 2012 г. забележителната археоложка проф. Диана Гергова откри в могилата златно съкровище. В кухина – отпечатък от дървено сандъче с размери 50 х 50 см, са били положени: комплект от женски накити – диадема със скулптирани изображения на фантастични създания с лъвско тяло и женски глави и бюст, които водят шествие от лъвове и пантери, четири спирални гривни и златен пръстен с релефно изображение на Ерос, комплект от над 200 апликации към конска сбруя – начелник с протоме на кон, кръгли апликации с глава на Атина, други с растителни мотиви, с женски глави, с полуцилиндрична форма и др. Фини апликации с филигранна украса или с емайл, както и стотици миниатюрни кръгли и цилиндрични мъниста. Открити са и множество златни нишки, принадлежащи на златотъкана материя, която е била положена като трети дар. Сандъчето е било положено в насипа на могилата в етап от насипването ѝ, като дар, съпътстващ душата на погребания гетски владетел, вероятно Котела, известен като съюзник на Филип ІІ Македонски в общата им борба срещу скитите от 339 г. пр. Р. Хр. Разкопките продължават. Вероятно тази могила е доизградил владетелят Омуртаг и върху нея е положил посветителският надпис от църквата „Св. Четиридесет мъченици“. В Български апокрифен летопис от XI в. се говори, че пророк Исая населил тази земя с българи. Представят се сведения от много ранен период от историята на българския народ и култура. „И населих земята Карвунска, наречена българска; беше опустяла от елини за 130 години. И населих я с множество люде от Дунава до морето, и поставих им цар из тях: името му беше цар Слав. И този цар, прочее, насели села и градове. Няколко време тези люде бяха езичници. И този цар сътвори сто могили в земята българска. Тогава му дадоха име „стомогилен цар“. В тези години имаше обилие от всичко. И имаше сто могили в неговото царство. И той беше първият цар в българската земя и царува 119 години и почина“. Религиозното учение орфизъм, преминало по-късно в тангризма, формира не само християнската религия.
Три златни пластини с етруски текст от Пирги, открити при археологични разкопки през 1964 г. Текстът върху две от пластинките е на етруски език, а на една – на финикийски. Пластините се съхраняват в Националния етруски музей „Вила Джулия“, Рим. Етруските писмени знаци са почти същите, на каквито са написани текстовете върху каменни плочи, открити в Родопите.
