ВЛАДИСЛАВ III ЦЕПЕШ – ДРАКУЛА – син на Владислав II, синът на славния воевода Мирчо Стари, който е поставен на трона на Влашко от цар Иван Шишман. Историята на Влахия (Влашко) е неразривно свързана с България. По време на Първата и Втората Български империи земите на Влашко са част от нея. Заради това голяма част от влашката аристокрация е била с български корени затова има много примери – Влайко, Мирчо, Радул, Владислав. Интересно е, че някои румънски историци смятат, че Първата “Румънска“ държава е държавата на българите Асен и Петър – основана 1185 г. Бащата на граф Дракула се казва Владислав (Влад ІІ), единият му брат Мирчо, а другият Радо. Влад ІІ е син на славния воевода Мирчо Стари, който е поставен на трона на Влашко от цар Иван Шишман. Друга интересна особеност за Влашко и свидетелство за влиянието на България е официалната писменост. Влашките князе са писали на кирилица, а официален език е бил старобългарския, който незнайно защо в съвременните писания се пише църковнославянски. Както е известно такъв народ църковнославяни няма, а всички знаем кой и как налага кирилицата и българския език. 1861 г., когато в ново образуваната държава Румъния е направена езикова реформа и кирилицата е заменена с латиница. А това е грамота на средновековен български за основаването на Букурещ издадена от Влад Цепеш, иэдадена преэ 1459г. Se mindre.
През ХIV в. Балканите са обхванати от пожара на османското нашествие. Балканските владетели са разгромявани един след друг и губят земите си. Българският цар Иван Шишман е сред най-последователните противници на турците и остава такъв до смъртта си в бой на 3 юни 1395 г. Негов верен съюзник винаги е влашкият (български) воевода Мирчо Стари.
Последният е правнук на основателя на владетелската династия на Влашкото княжество Иванко Басараба. Столетия наред земите на север от река Дунав до Карпатите се намират под скиптъра на българските владетели. Те се управляват от назначавани от Търновград войводи – управители на пограничните области на царството. Църковната организация е пряко подчинена на българския патриарх. Унищожаването на българската държава от османците решава въпроса за независимостта на Влашкото княжество. Нейните владетели обаче изцяло продължават българските политически и
културни традиции. Това личи ясно от стотиците запазени документи на техните канцеларии. Всички те са написани на чист български език, на който са говорели и мислели влашките боляри. Започва дълъг период, който може да бъде наречен „България след България“. Турците оставят известна самостоятелност на Влашкото и съседното Молдовско княжество, което също е било под силно българско влияние. Всъщност те ги използват като буфер срещу силните християнски държави в Европа. Но много често техните князе са сменяни по приумиците на султаните. Това е така до 1431 г., когато на престола се възкачва далечният правнук на Иванко Басараба (български владетел) Йоан Влад III, по-известен днес като Дракула. Сега нашата представа за него е създадена главно от вампирския роман на Брам Стокър, написан през ХIХ в. Всъщност той е един от най-последователните борци срещу османската напаст през ХV в. Неговите псевдоними „Дракула“ и „Цепеш“ се обясняват много просто. Първият идва от прякора на баща му, който е бил член на Ордена на Дракона, създаден в Европа за борба с османците. Вторият пък е измислен от самите нашественици и е български превод на турската дума „къзък“ (заострен кол). Става дума за разправа на Дракула с неканените мюсюлмани – набиване на кол. Неговият живот е динамичен и наситен с премеждия. Той заема влашкия престол на три
пъти, като два пъти е свалян и накрая – убит. Наистина управлението му се отличава с жестокост, но това е характерно за смутните времена, в които живее. Влад побеждава много пъти турците, но накрая е убит коварно, а тялото му – нарязано на парчета. Предатели изпращат отсечената му глава
на султана, който демонстративно я набива на кол в Цариград. Официално Румъния е създадена като държава през 1859 г. след обединението на Влахия и Молдова. По това време ситуацията на север от Дунав е изцяло друга. След ХVII в. постепенно се налага влашкият език, но продължава да
се използва кирилицата. Най-голямата промяна настъпва през ХVIII в., когато Влахия и Молдова преминават на пряко подчинение на султана, който назначава войводите от средите на цариградските гърци-фанариоти. Тогава влашкото общество от българи се подлага на масова елинизация и българският език е практически забранен. Това смазване на изконната аристокрация и интелигенция позволява от селата да нахлуят хора,
говорещи на влашки език. До 1861 г. латинската лексика в писмения влашки език е само 20 процента, а останалите 80 процента са думи, производни или заемки от българския език. През 1861 г. френският император Наполеон III обединява двете дунавски княжества Влашко и Молдова. Създава се „новата“ държава Романия / Румъния. С декрет са изхвърлени над 30 хиляди български думи, а са заменени механично с италиански или френски думи. „Историята“ на „Румъния“ се прекарва през химическо чистене, за да се премахнат всякакви български следи. Така Франция се сдобива със сателит. Тя забива последния пирон в ковчега на българщината северно от Дунава. Ези-
ковото асимилиране на трансилванско българското население започва през 12 в. – 16 в. под натиска на католическата, калвинистката, францисканската и лютеранската пропаганди от папството! За днешна Румъния Дракула е национален герой и това е обяснимо, защото още от ХIХ в. младата държава отчаяно се нуждае от такива личности. Това обаче не означава, че историята
трябва да се изопачава. Впрочем същото се отнася и за други съседи на България. Историята разказва за жестокостта на владетеля За да отблъсне османската напаст, Йоан III Влад Цепеш използва доста безскрупулни методи като набиване на кол. Известен е случаят, когато той нарежда на своите войници да забият с пирони чалмите за главите на османските пратеници, защото те не му оказват почест и не ги свалят при визитата..
Чрез запазени до днес писма истината проговаря от столетията
Българският произход и език на влашкия воевода личи най-добре в собствените му писма. Ето част от едно, изпратено през 1476 г. до занаятчиите в град Брашов: “…Того ради ви просим да ни поможете с лъкови
и стрелами и пушками, и да ни дадете салонитро (селитра – Н. О.), да учинимо прах (барут – Н. О.), да поставимо у град, оти ест якост и вам и нам и всем християном. И пак що ви речет слуга господства ми Драгомир, да га веруете, оти сът речи Господства ми. И Бог до ви веселит.“
Племенник на Димитър Талев прави езиковедски анализ на корените на езика на Влад Цепеш.
Румънските езиковеди не могат да обяснят задоволително хилядите наши думи във влашките диалекти Оригиналът е бил написан на „български език“, а Дракула е наречен „Янош (Йоан – Н. О.), воевода и повелител на Влахия“! В следващите редове ще приведа един пасаж от книгата, който е показателен за езика във Влашкото княжество през ХV-ХVI в., на който е говорел и самият Дракула. „През ХХ в. езиковедските наблюдения върху грамотите на Любомир Милетич (голям български езиковед, открил лично в края на ХIХ в. над 400 оригинални влашки документи от ХV-ХVII в. – Н.О.) върху грамотите са подкрепени с някои лингвистични корекции от много авторитетни учени. Особено важно е изследването на видният руски славист Самуил Бернщейн „Разыскания в области болгарской исторической диалектологии, I. Язык валашских грамот XIV-XV веков. Москва – Ленинград 1948“. Там руският учен е категоричен: „Милетич в общи линии правилно определя значението на влашките грамоти за историята на българския език. С многобройни примери той показва как живите особености на славянските говори във Влахия намират отражение в езика на грамотите. Той убедително доказва, че тези говори по най-тесен начин са били свързани със „славянските“ говори от Мизия, Тракия и Родопите, т. е. това са били български говори“. Както споменах, през комунистическия период в нашата наука се отнасят доста срамежливо с тези важни исторически въпроси, занимавайки се главно с дребни езиковедски проблеми. През 2006 г. в интернет се появи любопитната статия „Влахо-български връзки“ на доктора по лингвистика от Калифорнийския университет Илия Талев, племенник на големия писател Димитър Талев. В нея той се връща към изследването на Самуил Бернщейн и по интересен начин го поднася популярно на публиката. В статията няма нови открития, но добре са подредени основните положения от досегашните проучвания по въпроса. Ето защо си позволявам да предам част от тезисите на Илия Талев: „Още от края на XIX век дежурното румънско обяснение на канцеларския език на влашките воеводства, както и на езика на частната кореспонденция във Влашко в периода от XIV до XVII в. е, че той е бил „книжен език“ – научен от власите от църковно-славянските книги, нещо като латинския в католическите държави. Разбира се, румънските езиковеди и историци не могат да дадат задоволително обяснение на хилядите български думи във влашките диалекти, че и в литературния им език (след два века на усилената им замяна с новоизковани „латинизми“). Както лексиката, така и граматиката на влашкия канцеларски език от XIV-XVI в. недвусмислено показват, че той черпи много от живи български говори във Влашко, които явно са били много близки до днешните северни и западни български диалекти. И не само това: както се вижда от липсата на специфични грешки, присъщи на чужденците, родният език на авторите и преписвачите на влашката дипломатическа и частна кореспонденция е бил българският. Самуил Бернщейн дава такива примери, каквито няма да намерите в никакви църковни писания: „баща“, „брод“, „воденица“, „голям“, „глоба“, „грижа“, „губер“, „девойка“, „детца“ (деца), „да дойдет“, „докле“, „ела“, „елате“, „завръших“, „защо“, „зидари“, „калугер“, „керемида“, „коги“, „кожуси“, „кола“, „конник“, „кошуля“, „лани“, „летоска“, „ливада“, „липсат“, „люлка“, „макар“, „момък“, „натоварит“, „ние“, „нищо“, „обесили“, „да отиде“, „оти“ (защо, защото), „пипер“, „планина“и др. Има случаи, при които в новобългарски думата има различно значение от същата дума в църковния език: докато в езика на църквата глаголът „направити – направляти“ означава „давам указание, направление, пращам“, в новобългарски значи „да сътворя“. Такова е и значението на тази дума в едно писмо на войводата Йоан Рад IV (1496 г.–1508 г.): „да ми направи некои прозорци“. Интересна е фонетично-морфологическата еволюция на някои думи от старобългарски до новобългарските говори. Така старобългарската дума „мати-матере“ в новобългарски е еволюирала в „майка“. Най-ранните писмени паметници от територията на днешна България, където намираме думата „майка“, са дамаскините от втората половина на XVII в. Но във влашката писменост новобългарската дума „майка“ се появява още в края на XV в. в документ, подписан от Рад IV, и почти напълно измества „мати“ в по-сетнешната влашка писменост.
Анализът на този език, пише Бернщейн, го показва като „сложно съединение на канцеларски клишета… с живи словосъчетания. Задачата на изследователя е да отдели свързаните готови мъртви словосъчетания от живите, отразяващи
особеностите на разговорния език“. Нататък Илия Талев обобщава наблюденията на Бернщейн относно граматиката на езика в грамотите. Оказва се, че падежната система, глаголите и местоименията напълно отговарят на нормите в развитието на българския език. Практически влашкият език от ХV-ХVI в. показва зараждането на съвременните говори, на които се говори в днешна България! За съжаление Илия Талев умира през 2008 г. и не успява да завърши изследванията си. Междувременно през 2006 г. той дава обширно интервю за вестник „168 часа“ под заглавие „Дракула говорел на български диалект“. В него д-р Талев заявява в прав текст: „Дракула е водел частната и официалната си кореспонденция на български език. Не на църковнославянски, а на диалект, близък до съвременния български език.“ Има ясно историческо доказателство, което е свързано именно с нашия герой Йоан Влад III Дракула. Става дума за едно негово писмо до папа Пий II от 7 ноември 1462 г. Първичният текст не е запазен, но в мемоарите на понтифекса е даден точен превод на латински език. Там се казва, че оригиналът е бил написан на „български език“, а Дракула е наречен „Янош (Йоан – Н. О.), войвода и повелител на Влахия“.
Влахо-българските и влахо-молдовските грамоти са писмени паметници на български език от земите на Влашко и Молдова. Те са съставяни от влашките и молдовски войводи през периода от ХІV до ХVІІ век. Написани са на говорим български език, който съществено се е отличавал от средновековния църковен български език. Те са безспорно историческо свидетелство за това, че Влашкото княжество е било васално на Българската държава, включително и на Търновското царство чак до падането му под османска власт. По форма това са официални влашки и молдовски документи с разнообразен предмет: политически, административни, съдебни, дарения, покупко-продажби. Изследвал ги е още Юрий Венелин през 1830. Открити са десетки такива грамоти, които днес се съхраняват в библиотеките и музеите на Румъния. Най-старата грамота е на войводата Владислав, която може да се датира между 1364 и 1372. Най-старата точно датирана грамота е от 1379. В ХVІІ век са съставени последните известни такива грамоти. Тези грамоти са особено важни писмени извори за изследването на българския език през този период. Българският Професор Любомир Милетич се е занимавал с обстойното им издирване, изучаване и публикуване.
