В преписа на руски език на История Славеноболгарская, писана от Паисий Хилендарски ясно се чете „Словеноболгарская“ – тоест СЛАВНАТА БЪЛГАРСКА ИСТОРИЯ, а не славянска!
Етнос „славяни“ не съществува. Славянска писменост не съществува. Във всички по-стари български ръкописи и руски се вижда, че т.нар. „славянска“ писменост всъщност е старобългарска писменост. В документа се чете ясно, че Паисий Хилендарски е написал Историята на България с името „История Славнобългарска“ или „Славенобългарска“, от СЛАВА, а не „Славянобългарска“, както вече повече от 140 години изучаваме в учебниците. Етнос славяни не съществува и е плод на панславизма като политика на руската империя още от Петър Велики и конкретно от средата до края на 19 -ти век за асимилиране на българскито население и частични владения в Руската империя, и окъсването на античността на старите българи от културно-историческото ни наследство и корен.
В Историята на Паисий се разказва за славните български времена, когато българите са владеели земите на днешно Аралско, Каспийско, Черно и Адриатическо море още преди Христа, и са се назовавали Кимбри, Кимери или Болгари. Терминът „славяни” е измислен, за да обслужи първо „илирийската идея”, а по-късно и нейното продължение – панславизма. За да се спретне история и култура на „славяните“ е ограбена българската история. Примерът е осъществен с лъжата, че древните ни предци са наречени ПРА-българи /т.е. пра-хора/, а родината им – запратена НЕЙДЕ из Азия. Така и не се откри този митичен район, а етноса ни бе подчертан като тюркски, външните черти – монголски, животът ни номадски, което ще рече, че сме били и кривокраки…. Една скалъпена и грозна картинка, която се повтаря вече 150 години след Осовбождението на България. На този мрачен фон ярко изпъкват многобройните русоляви добряци – „славяните“. Тяхното племе, разделено на три бързо се разселило по всички посоки из Европа и целия Балканския полуостров. Претопили всички току срещнати етноси, освен гърците /!!!!/ и като „смлели“ и българите, създавайки държава с тях, тайно и полека за около двеста години – израснали „на няколко века”. От землянкаджии, които една гаванка нямат оставена за артефакт на потомците си днес, славяните станали високоразвита цивилизация с градове, култура, писменост и религия.
В преписа от Васил Априлов читателите ще могат да се запознаят с истината за нас българите! Истинската История на Паисий не е излизала никога от пределите на Атонския манастир, а днес тя е силно редактирана в новите преписи! Българите са автохтонно (местно) коренно балканско население, което съществува още от 10 000 г. Пр. Р. Хр. и е създало културата, духовността и писмеността на голяма част от по-късно създалите се култури и народности. „
Ю̀рий Ива̀нович Венѐлин (псевдоним на Георги Хуца) е славист, българист, фолклорист, етнограф, филолог. Роден е на 22 септември 1802 г. в село Тибава (днес в Закарпатска област, Украйна) в свещеническо семейство от русински произход. След като завършва гимназия в Ужгород, постъпва в Сарматския лицей под името Юрий Венелин. В лицея бъдещият учен се увлича по историческите науки. През 1822 г. постъпва в Лвовския университет. По-късно заминава за Кишинев, където проучва езика и историята на българските преселници. Продължава обучението си в Москва, където следва медицина, но неговият интерес в областта на българския фолклор и етнография не престават. През 1829 г. Юрий Венелин започва да издава един от най-задълбочените си и значими трудове, слагащ началото на съвременната българска фолклористика и етнография, а именно „Старите и сегашни българи в тяхното политическо, народописно, историческо и религиозно отношение спрямо русите“. Тази книга намира широк отзвук както в Русия, така и в тогавашните български земи, прави известно името на българите сред по-широк кръг от руската общественост и повлиява на много българи, между които и на Васил Априлов, да осъзнаят своята народност. Съчинението е издадено в 3 тома в периода (1829 – 1841 г.).
През 1830 г. е командирован в България от Руската академия в Санкт-Петербург (която през 1841 г. се слива с Руската академия на науките). Посещава някои български градове като Варна, Каварна, Силистра и други, и записва редица народни песни и умотворения, като се запознава непосредствено с някои особености на българския език.
За населението в европейската част на Османската империя Юрий Венелин пише в „Старите и сегашни българи в тяхното политическо, народописно, историческо и религиозно отношение спрямо русите“:[3]
|
„ |
Населението на България се състои: главното – от българи; второстепенното – от турци, власи и гърци. |
“ |
В книгата си „О характере народных песен у славян задунайских“ (1835) той отбелязва:
|
„ |
Българите още повече обичат песните, отколкото сърбите. За приключенията на Крали Марко те зная много неща, които не знаят и сърбите, още повече, че Крали Марко се е родил в тяхната страна, в град Прилеп, и повече е скитал из България. Неговите дела съставят единна, огромна героична епопея – това е Одисеята на балканските славяни. |
“ |
През 1836 г. установява контакти с доайена на българската емиграция в Одеса Васил Априлов, с когото води оживена кореспонденция. Той убеждава Васил Априлов да събира и съхранява песенния български фолклор. През този период Венелин изследва българския фолклор, етнография и език. Тези негови проучвания ще залегнат в по-късните му трудове. Неговата книга „Критически изследвания за българската история“ е публикувана посмъртно (с известни съкращения) през 1849 г. в Москва по инициатива на Спиридон Палаузов и със средствата на живеещия в Русия български търговец Иван Денкоглу. През 1853 г. книгата е публикувана изцяло (по ръкописа на автора) в Земун, Австрийска империя, в български превод на калоферския учител Ботю Петков (бащата на Христо Ботйов) и нейната поява изиграва сериозна роля в развитието на българската историография около средата на 19 век. Юрий Венелин умира в Москва на 26 март 1839 г. Погребан е в Даниловия манастир до гроба на Николай Василевич Гогол.
Васил Евстатиев Априлов (1789 – 1847) е български стопански и просветен деец, дарител, писател от времето на Българското възраждане.Васил Априлов е роден на 21 юли 1789 г. в град Габрово. През 1800 г. заминава в Москва, с брат си, който се занимава с търговия (1800). Впоследствие Априлов завършва гимназия в Брашов (тогава под австрийска власт), след което учи медицина във Виена (1807 – 1809). След завръщането му, той и брат му Никифор се преместват от Москва в Одеса, която по това време се налага, като главен център на Западна Новорусия. Първоначално Васил Априлов работи при гръцкия търговец Теодориди. По-късно, в съдружие с брат си, открива фабрика за спиртни напитки. През 1821 година те изграждат фабрика за рафиниране на захар и голям магазин за хранителни и други потребителски стоки. По време на Гръцкото въстание (1821) щедро подпомага готвещите се да преминат река Дунав доброволци.
Решителен поврат във възгледите на Априлов предизвиква прочетената от него през 1831 г. книга на Юрий Венелин „Древните и сегашните българи“. Под нейно влияние е отклонен от елинизма и се посвещава на просветното и културно издигане на българския народ. През 1835 г. с помощта на Николай Ст. Палаузов, на братята Константин и Димитър Мустакови, на други български търговци в странство и на митрополит Иларион Търновски, открива в родния си град първото взаимно училище, изцяло с преподаване на български език, сега – Априловска гимназия. Освен значителната парична и организационна помощ, която оказва на българското просветно движение, издава и няколко книги, с които дава насока на възрожденското училищно дело: „Денница на новобългарското образование“ (1841), „Допълнение към „Денницата“ (1842), „Мисли за сегашното българско учение“ (1847). Решително настоява новобългарският, а не църковнославянският или гръцкият език да бъде основа на светското образование в България. Значението на Васил Априлов за развитието на българската наука се определя главно от неговата организаторска и посредническа работа. Чрез писма издирва в България свои сътрудници и ги насърчава в събирането на старини и на народни песни. Негови дописници стават Захари Круша, Райно Попович, Неофит Рилски, Анатолий Зографски и др. С тяхно съдействие пръв обнародва образци от средновековни български монети, както и текстовете на няколко старобългарски грамоти. През 1847 г. Априлов посещава Габрово. На връщане за Одеса умира в Галац от мъчилата го дълги години туберкулоза. Завещава на габровската община значителна сума, с която да се построи нова сграда за основаното по негова почит училище. Първоначално е погребан в Галац, а впоследствие останките му са пренесени в двора на Априловската гимназия. През 1935 г. пред училищното здание му е издигнат паметник, изработен от скулптора Кирил Тодоров. В подножието на статуята са изобразени различните етапи от развитието на българското образование.
Иван Николаевич Денкоглу (рожденото му име е Иван Ненов Денков; 30 ноември 1781 – 16 май (или 13 май) 1861) -е български предприемач и меценат през Възраждането.Иван Ненов Денков (заради палатализацията, на места споменаван като Денчов и Денчев), по-известен като Иван Николаевич Денкоглу, е роден е през 1781 г. в бедно селско семейство на Нено и Мария от софийското село Балша. Семейство Дечеви се преселват в София, но опитът им да прехранват там семейството с шиене не успява. Още малък, Иван е принуден да работи като слуга в един хан на тогавашната махала „Капана“ (днес около Съдебната палата). Той е буен и палав и трудно понася господарския постоянен тормоз, който често завършва с бой. Баща му умира, болнавата му майка не може да изхранва себе си и сина си и решава да го прати при техен роднина, който е монах в Търновско. Мария няма имот, но с мъка е спестила 14 турски лири, дава ги на сина си и го праща с търговци, които пътуват за старата столица. Той се отклонява от напътствията й и всъщност се насочва към емиграция в Русия. При посещението си в София през 1858 г. вече богатият и достолепен търговец Денкоглу разказва, че заминал с гурбетчии за Цариград, оттам – за Русия, където се установил в Москва. Факти от биографията му, съдържащи се в архива на Найден Геров, на близкия му приятел и любимец Сава Филаретов и в Московския университет, обаче свидетелстват, че той заминава за Русия с гръцки търговци. Те се установяват в град Нежин, Харковска губерния. По това време градът е привилегирован.Той се намира близо до три граници – на татарския Крим, на Полша и на Русия. Голяма част от неговите 16 хилиляди жители се занимават с търговия и поради местоположението на града печелят твърде добре. Много са и гръцките търговци. Екатерина Велика разширява правата им и при нея те имат дори собствен съд. Няжински гърци могат да пътуват свободно без паспорти из Руската империя и да внасят стоки без мито. В началото предприемчивият младеж започва търговия със стоки от Османската империя – платове, пастърма, сирене в тулум, масло, жито, вълна, аби, шаяци и коприна. Изкачва стъпало по стъпало цялата стълбица на тогавашния бизнес. Най-напред работи за своите господари гърци. Постепенно те му поверяват продажби, а малко по-късно – и търговски сделки. Успява да спечели доверието им с отчитането на парите. Така започва малко по малко да се измъква от дъното и успява да стане съдружник с гърци в някои търговски операции. И едва накрая, когато нещата потръгват, започва да върти самостоятелен бизнес.Още в Нежин Денкоглу е записан като равноправен член на гръцкото братство, което показва, че сравнително бързо се е издигнал в съсловието на търговците. Факт е, че в Москва през 30-те години на 19 век той пристига като търговец със значителен капитал. Някои го изчисляват на близо 100 хил. златни рубли. Тогава започва банкови операции и нещо, което никой друг българин от онова време не прави – търговия с твърде скъпите и любими на руската аристокрация сибирски кожи. Денкоглу продава в Москва кожи от див самур, от норки, сребриста и полярна лисица, белки, хермелин, сибирски пор и други. По това време най-търсени са кожите от див сибирски самур. Руската аристокрация ги открива още по времето на Петър Първи, по-късно те се превръщат в мода, която и до днес се възкресява през 20 – 25 години. Такава скъпа сибирска кожа Денкоглу подарява на съпругата на Сава Филаретов – Йорданка. Благодарение на този подарък тя е първата жена в София, към която се обръщат с „госпожа“. Мнозина софиянци дори го мислят за нейно собствено име.
През 1859 г. Денкоглу споделя, че вече иска да се откаже от търговията – бил достатъчно забогатял, но не го сторва до края на живота си. Той търгува с Берлин, Лайпциг, Прага, Виена, Будапеща и извършва банкови операции с тамошни банки. Поддържа бизнес връзки с големите български търговци в Одеса Николай и Стефан Тошкови, инициатори на създаването на Българското книжовно дружество (по-късно БАН), както и с Николай и Константин Палаузови.Голяма част от състоянието си Денкоглу раздава за благотворителни цели. Още през 1834 г. дарява 15 хил. златни рубли с изричното желание да се основе фонд към Московския университет, от който да се изплаща обучението на един студент. От лихвите и дивидентите на ценните книжа се набира сума от близо 500 рубли на година, които са напълно достатъчни за тази цел. С парите на Денкоглу в Московския университет учи Никола Михайловски, създател на прочутата еленска даскалоливница, която някои с основание смятат за първото висше училище за учители в България, и баща на Стоян Михайловски. Вторият стипендиант на Денкоглу е прототипът на Тургеневия Инсаров от романа „В навечерието“ – свищовецът Николай Катранов. Сава Филаретов, който следва философия в Московския университет, става довереник на търговеца и по негова воля е първият учител в основаното от Денкоглу софийско девическо училище. Последният стипендиант, който учи приживе на големия български дарител, е Константин Геров от Одрин.
Денкоглу дарява 30 хил. златни рубли за построяването на първото девическо училище в София. То е издигнато в двора на църквата Света Неделя. Откриването му става през 1858 г. с тържествен водосвет и реч на учителя Сава Филаретов, в присъствието на софийския управител Хасан Тахсен паша, военните Сюлейман паша и Осман паша и австрийския консул в София Замеро. Сградата е на два етажа, в училището учат около 150 момичета. Някои консервативни софиянци обаче се възпротивяват на школото, защото смятат, че на девойките е достатъчно да могат да предат и шият. Училището изгаря при големия пожар в София по време на освобождението на града през зимата на 1877 – 1878 година. След откриването на девическото училище Иван Денкоглу влага 10 хил. златни рубли в петербургска банка „за вечни времена за училищата в София“. Към края на живота си той основава фонд за обучение на млади българчета в одеския Ришельовски лицей. За него дарява други 10 хил. златни рубли и увеличава фонда за Московския университет с още 1500 рубли. В завещанието си определя над 5000 рубли за църквите в София. Малко странно звучат две от клаузите: „Да се изпратят по 100 рубли на десет най-бедни девици при омъжването им“ и „Да се изпратят 2000 рубли сребро за откупуване от затвор на затворени за дългове“. След голямото земетресение в София той изпраща 4000 златни рубли, за да се купи брашно и да се раздаде на пострадалите. С парични средства подкрепя и Априловската гимназия. Със собствени пари Денкоглу издига в София училище, на което по-късно дарява и голям брой книги. В знак на благодарност за делото на Юрий Венелин към българския народ Денкоглу отпуска средства за поставянето на негов паметник и издаване на съчиненията му. В края на живота си завещава големи суми на софийски училища и църкви. Умира от инсулт на 16 (или 13 май) 1861 г. в Москва, погребан е в Пятницкото гробище[
ДАННИ ЗА ЛЪЖАТА ЗА СЛАВЯНСТВОТО:
СЛАВЯНИТЕ ( SLAVI , SCLAVI ) НЕ СА СЕ САМОНАРИЧАЛИ „СЛАВЯНИ“ ДО 15-ти ВЕК.
МАРЦЕЛИН НАЗОВАВА СКЛАВИТЕ – ГЕТИ, които са северни антични българи, неправилно наречени днес от купени историци – „траки“. Траки всъщност няма. Има българи. Траките е измислен етнос, за да легитимират гръцката и руска мегали идея, но да откъснат древната история на българите от самите нас.
СПОРЕД МАРИН ДРИНОВ И д-р ГАНЧО ЦЕНОВ СКЛАВИТЕ СА АНТИЧНИ БЪЛГАРИ, НЕПРАВИЛНО НАРЕЧЕНИ ДНЕС „ТРАКИ.“
В ПИСМЕНАТА СИ СТАРИТЕ АВТОРИ ПЛИНИЙ, СТРАБОН, ТИЦИАН, МАРЦЕЛИН и ЦЕЗАР ТВЪРДЯТ, ЧЕ :
Руснаците са потомци на будини, неури и скити (северни древнобългарски племена с една и съща култура ).
Украинците са старите агатирзи и анти (северни древнобългарски племена) .
Словенци, словаци, чехи, поляци са вендите, венетите, винделиките, рюгийте, субените и ставаните. (северни древнобългарски племена) .
За пръв път думата славяни – в смисъла на етнос е употребена през 1532 г. от хърватски историци – дотогава „slavi” е всъщност „sclavi“ – във ромейските извори.
Историкът от 6 век Комес Марцелин говори за нападението на склавините и антите срещу Ромейската империя през 495 и 517 г. и ги нарича гети – той е почти съвременник на събитията. Гетите е наименование на автохтонната (местна) част от древните българи населявали двата бряга на устието на река Дунав, в днешните северна България и южна Румъния. Още от дълбока древност областта е хинтерланд на древногръцките/древноелинските колонии по Черноморското крайбрежие, което води до контакта им с гетите. Смята се, че гетите са свързани със своите западни съседи – даките (антични българи), като според редица археологически доказателства на някои румънски учени, както и на българските, и други учени – те са един и същ народ.
Теофилакт Симоката (История VІІ, 2,5) историк от началото на VІІ век твърди, че гети е най-древното име на склавините. Т.е. склавини и гети = на българи!
Според възрожденеца Марин Дринов и д-р Ганчо Ценов, склавините/славяните са всъщност антични българи, неправилно наречени днес от казионни учени – траки. На подобно мнение е и изследователя Йордан Табов. Интересено е, че антропологическите черти на т. нар. “славяни” и античните българи са смайващо еднакви.
Славяните, наричани от старите автори склавини са обитавали земи от Карпатите до делтата на Дунава и от изворите на Висла до река Дон. Това са древни антично български земи. От Страбон знаем, че владенията на гетите българи се простират далеч на запад до Германия (чиято източна граница е Висла). Този огромен антично български народ е населявал дори и черноморските степи. Земите описани като гетски от Страбон съвпадат със земите на склавините описани от Йордан. Потвърждение, че склавините са антично български народ получаваме от старият историк Теофилакт Симоката, който казва: Гети, наречени още склавини прекосяват границите на Тракия. Склавини или гети защото така бяха наричани в древността. Че склавините са гети и са един и същ народ – с древнобългарски корени – се вижда и от археологическите данни. Склавинската и антично българска домашна керамика са идентични. Това се признава дори и от П. Цветков. Той обаче не доуточнява, че склавинскиата керамика е идентична не с коя да е, а точно с тази принадлежаща на гетите БЪЛГАРИ. Самото название гети е сборно, съществували са много, родствени едно на друго племена, които са влизали в гетската общност. Костобоките, даките и сарматите са едни от най-известните представители на голямото гетско семейство, към което принадлежат българите. В Именникът ( на българските владетели) е споменато, че 515 години преди Аспарух, дедите ни са властвали на север от Дунав. Тези земи са на гетите – българи и щом през II-ри век дедите ни са живели там, то те са и част от гетското семейство. Това всъщност е обяснено отдавна от Страбон, който пише, че гетите са от същия род както и мизите, а също че двете племена говорят езикът на траките (античните българи). Ще припомним, че мизите са отъждествявани с българите в продължение на хиляда години от различни антични автори! Т.е. склавини-гети и мизи-българи са от един и същи етнос. Векове наред гети и мизи са били съседи. Страбон свидетелства, че през I-ви век преди Христа сред мизите обитаващи земите на юг от Дунава се заселват петдесет хиляди гети. До истински военно-политически съюз обаче се стига едва през Ранното Средновековие когато дедите ни осъзнават, че само с обединени усилия ще извоюват пълната си свобода от Рим. Така наречените “нашествия от север” на склавински( древнобългарски ) отряди не са нищо друго освен освободителни войни. Склавините не са нов народ, склавини е само алтернативното название на древнобългарското племе гети, населяващо Балканите поне от времето на Неолита. А. Чилингиров поясни в “Готи и Гети”, че хилядите топоними оставени от склавините в Гърция (а и в Тракия) са типични за българския език, а не за руски, украински и т.н. Това е наистина така, названията Българец, Търново, Кожани, Трън, Чернозем са си чисто български. Щом е така, то какъв език са говорили склавините? Не е ли български? Естествено, че да!
За характерът на древният „славянски“ ( склавонски – ДРЕВНОБЪЛГАРСКИ) може да се отсъди и от други данни. Предоставям думи от стар славяно-руски речник. В първата колонка са „славянските“ думи, а във втората руските. ЗАБЕЛЕЖЕТЕ, че езикът дефиниран като славянски е чист старобългарски.
Саробългарски – Руски
азъ – я.
бисе(р) – перла.
бубреги- почки, нырки.
врагъ – ворогъ
врата- ворота.
власть – влада
количество- колкость
лице – особа
лоза- виноградный прутъ.
мракъ – морокъ
оружіе – бронь, zброя
пакост- перешкода
раб – неволникъ
сладость – солодкость
смиренiе – покора
трапеза- столъ.
требованїе – потреба
трудъ – праця
трудолюбiе – коханьеся в праци
хрaбрость – можность, дужость
шествiе – хожене
От това сравнение става ясно, че до Средновековието като „славянски“ е дефиниран езикът на старите българи, а не на украинци, руснаци, поляци, или словенци.
Когато България пада под османско иго е било неудобно на русите да признаят, че четат и пишат на езика на едни роби. В същото време е нямало свободни българи , които да защитят българските заслуги. Поради тези причини народите запознали се с писмото и четмото на старобългарски език го преименували на „черковно-славянски език.“ Този факт обаче е почти неизвестен на широката публика и поради това възникват недоразумения. Някои сигурно се питат – Защо и други народи освен българите са наречени славяни? Защото от рода на славяните-гети свързали се с българите-мизи произлязоха тези, които пречупиха властта на Рим и създадоха свободна и независима държава. Защото българите разпространиха свещената писменост сред роднините си.
Сам Паисий пише – От всите славяни българите бяха най-славни и чуени…!
Славяни са наречени само тези антични българи, непризнаващи римската власт и борещи се за свобода и независимост.
Симоката нарича славяни само нахлуващите от север гети. Много други гети българи, към които принадлежи и Йордан са били за запазването на имперската власт в Тракия. Такива са били Аспар, Ардабур, Ареовинт. Макар от антично български произход те са служели на Рим, а Аспар дори е имал претенции за престола. Не можем да очакваме от Йордан да вземе страната на борещите се за независимост антични българи, днес умишлено наречени от историците – траки
За да разберем по-добре позицията на старият летописец нека разгледаме събитията от Късната Античност. През IV- ти век Св. Йероним определя Мизия като тъждествено на България. През V- ти век има голямо сражение на българи и римляни в Тракия. Годината 513 ( VI-ти век ) е известна с въстанието на Виталин в провинция България. Виталин предвожда българи, през 550 година Йордан определя като български земи само черноморските степи.
Вече е ясно, че е имало вековно българско присъствие в Тракия, че е имало голяма провинция България, че Мизия е отъждествявана с България. Живеещите в Тракия българи са били считани за римски поданници, макар да са говорили същия език както и свободните българи от черноморските степи.
Тези данни са почти неизвестни на широката публика, тъй като има едно умишлено приспиване на народа с фалшива история. Освен това нямаме езиковеди и историци. Един добър лингвист ще разбере лесно какво означава на санскрит слава, вандая, субана…но няма да е в състояние да свърже тези названия с древните славяни, венди и субени. Историкът пък осъзнава, че славяни, венди и субени са роднини, но не може да направи връзката между имената. До скоро пък не се и знаеше, че общият ген за поляци, руснаци, украинци, македонци и българи е и генът на древните ари, покорили Индия.
Генетиците не са запознати с древните индийски пурани ( жанр на основни индуистки, джайнистки и будистки религиозни текстове, състоящи се основно от разкази за историята на света от неговото създаване, генеалогия на кралете, героите, мъдреците и полубоговете и описания на индуистката космология, философия и география), в които се говори за божествените бргу, бргава ( антично българското племе бриги) нито пък за походът на Дионис и неговите антични българи към Индия.
Пълният текст на преписа на руски на Историята от Паисий в оригинал можете да прочетете и свободно да изтеглите на този линк –
Публикация – Иван Тренев