Публицист, журналист, издател, дипломат, военен ръ ководител, поет, етнограф и фолклорист, антиквар и архивист, археолог и нумизмат, просветител и педагог, адвокат и правозащитник, предприемач, езиковед. До смъртта си Георги Раковски списва до недостижимите за обикновения ум далечини – назад в миналото, и заключва, че езикът е своевременно появяване с човека, с неговите действия и страдания, т.е. тутакси е имал работа с природата в бъдеще, както и тя е имала работа с човека. Георги Раковски прозира истината, че първобитният език на човека следва да се търси там, където се е появил, а не в различни писмени паметници, които не могат да „отидат“ в това минало, защото са претърпели хиляди изменения в произношението и продължават да се променят. Трябва, заявява Раковски, да се вземе онази далечна точка, най-непристъпната граница, в която всичките езици могат да „убегнат“ да се съберат, със сравнително „помежду им разглобяване“. Така с пребиваването си в Марсилия, в марсилската огромна библиотека, Георги Раковски се занимава със санскритската древна книжнина. Той констатира голямото сродство (според него почти „единство“) със стария български език. Това той доказва с констатираното покритие и „единство“ в съхранените ни старинни народни предания, приказки, празници, песни, домашни обреди и обичаи, баения, очиствания с вода и поклонения в древни пещери и светилища, и др. „Любовта към Отечеството превъзходи всичките световни добрини“ – ще заяви Раковски. И с него е културният човек на Европа. Когато, спасен от френските власти в Марсилия, с високата протекция на гръцки и румънски персони, е трябвало според османските власти да бъде екстрадиран в Румъния след Втория браилски бунт и да бъде осъден на смърт, френските власти отговарят: „НИЕ НЕ ЗНАЕМ КАКЪВ РАЗБОЙНИК Е ТОЗИ ЧОВЕК, НО ТРЯБВА ДА ВИ ЗАЯВИМ, ЧЕ ТОЙ ТРИ ГОДИНИ ОТВАРЯ И ЗАТВАРЯ ВРАТИТЕ НА МАРСИЛ СКАТА БИБЛИОТЕКА!“. (Подчертаването е от автора.) И точно Отечеството на Раковски съчинява „романтични“ животоописания за този титан на българския дух и го затваря в удобни „чекмеджета“ – както историци, така и литератори. През 1867 г. още в Нови Сад (тогава в Австрия), когато издава „Горски пътник“, му „пада наум“, че и за българския език може да се поставят речеви правила, както за така наречените „класически“ езици. През 1858 г. в Одеса племенникът му Киро Стоянов издава книгата (колосален интелигентен езиковедчески научен труд!) „КЛЮЧ БЪЛГАРСКАГО ЯЗЬIКА“ – дописан в Букурещ. Книгата е написана на архаичен български език. До казва неоспоримо с методологично разглобяване на думата, че българският език е родствен с най-старите езици: санскритски и зендски. Дори днес думата „ваза“ е „ваза“ на санскрит. Думата „нирвана“ – блажено душевно състояние е сродна с българската „нирвам“ – гмуркам се в… (състояние, вода, чист въздух). В научното си произведение „Българска старина“ („Българите древле носили и името „кимбри“ или „кимерии“) Раковски с геройско търпение и пожертвователност доказва своя нечовешкия по обем и време труд да търси изходното начало на българското племе. Доказва мащабните гръцки нашествия и грабежи над другите народи, които – щом не говорели тяхната реч, те наричали варвари, буквално крадели и ограбвали техния бит, език, история и ги поелинчвали“.