Георги Раковски е първият български етнограф и етнолог. Създава за първи път на Балканите научната дисциплина етнография, въпреки че в други балкански държави са имали политическа свобода десетилетия преди България.
Той е първият, който анализира и съпоставя народната българска култура – духовна, социална и материална – със тази на съседни и далечни страни, чак до Индия. През 1856 г. в Одеса издава своята книга „Показалец“, която е уникално научно дело и с което прави етнографията научна дисциплина. „Показалец“ е книга, отличаваща се с пределна яснота, последователна, всеобхватна относно бита – занаяти, вярвания, песни, сватби, погребения, игри и др., лесна за възприемане и със стойност на съвременен учебник. Отзвукът в цяла България и Европа е възторжен, особено сред учителската гилдия в България. В цяла Европа и дори в Руската империя Раковски получава признание като учен с този си научен труд. Валят похвали, става известен! „Показалецът“ се изучава в училищата и е стимул за участие в събирането на сведения по градове, по родове и занятия. Самата книга се състои от две части. В първа част, която тематично се дели на първо и второ „отделение“, са обхванати почти всички източници на информация за до казване на най-древен бит, език, поколения, устройство (първо отделение) и източници на информация за времето от покръстването на преславския двор до падането на България под османско робство (второ отделение). Георги Раковски събира сведения и от чужди източници, писали за България, освен от родните такива. За „днешните“ българи (българите по ново време – времето на Раковски) дава сведения, освен за разпространението им и за бодрия добронамерен дух на българина – от учения до най-бедния сиромах и старец, за уважението към мъдростта на възрастните, за силата и отговорността на жената като възпитателка на децата, за дома и бащиното огнище, за родолюбието и семейството. „Показалец“ е уникална книга, която би запалила искрица обич в сърцето на всеки българин към Отечеството му. Невероятно е топлото чувство, когато четем за българското земеделие от – оранта на земята, през ралото, сеитбата, жътвата, хляба и българската софра. Българското градинарство също е изследвано с много чувство от автора. Българските градинари са известни в цяла Европа. Отглеждането на копринената буба от самото начало до финия копринен конец и до ефирната коприна на тъкан е познат български древен занаят още от стари времена. Георги Раковски проследява подробно седенките в топло време и навън, както и тлаките – сбирки на съседи и роднини за работа с раздумка и хапване вкъщи, когато застудее – уникален български сговор за взаимна помощ, когато земята е дала обилен плод, който трябва да се събере и запази, а не е възможно с усилията само на едното семейство. Георги Раковски отделя прочувствено внимание и на годежа, и на венчавката, предшестващи създаването на новото семейство. Самият той признава, че не е създал семейство, защото е обрекъл живота си на една цел: „Любовта към отечеството превъзхожда всичките световни добрини и тя е най-утешителната мисъл за човека на този свят. Тя, когато стане в него едно постоянно начало, прави го да презре всичко друго, що има на свят и кара го да вхожда драговолно в най-големите и най-опасните предприятия. Какво то и друго занятие да има человек, каквито и други добрини да направи на света, никога не може да има по-голямо и по-блажено наслаждение и задоволство, както когато се занимава за доброто на отечеството си и успее да направи и извърши нещо си в полза негова. Любящий истинно своето отечество готов е да принесе ради него не само всичко, що има за най-драгоценно на света, но и самий си живот. Никаква люта мъка, никакво грозно страдание не могат отврати истинного любителя отечества от неговата свята цел, която си е он предначертал да достигне със заслугите на отечеството си.“ Из: „Житие Г.С.Раковскаго, написано от него самаго“ (1866г.)
На 19 ноември 2009 г. бе открит неизвестен ръкопис на Георги Раковски. Ръкописът се състои от 19 листа, или 38 страници, с размер 20 на 25 см. Хартията е ръчно лята, с воден знак и е в добро състояние. Сашо Алексиев го датира около 1856 г. Възможно е да е писан в с. Синещ, Влахия, в имението на братовчед му Никола Балкански или в Нови Сад. Раковски отбелязва авторството си на с. 28, 14-ти лист. Открива и препис на житието на света Петка Българска, писано от свети Патриарх Евтимий Търновски. Доктор Васил Стоянов – Берон пише в книгата си „Археологически и исторически издирвания‘‘, Търново, 1887 г., с. 77: „Житието на св. Петка Търновска, написано от св. Патриарх Евтимий, го е намерил приснопаметният поборник на българското освобождение и просвещение Георги Стойков Раковски в Котел, написано на един отломък (парче) от книга в ръкопис“. Сам Раковски пише за това в своето съчинение „За Асеневци“, с. 12 и 110“. В книгата си „Биография на Георги Стойковъ Раковски“, София, печатница П.Глушковъ, 1910, на с. 89 д-р Боби Петров пише: „Раковски работил също върху едно съчинение „Падение Цариграда“, което било изпълнено с разни забележки и с една стихотворна притурка, в която се описвало падението на България. То се печатали в печатницата на Медаковича едновременно с „Горски пътник“. Самият Раковски споменава за това свое общополезно начинание в писмо до Васил Добрович в Галац от 14 май 1857 г.: „Аз ся занимавам непрестанно в печатания не само „Горскаго пътника“, нъ в друго едно полезно и нужно за наш народ списание „Падение Цариграда“ с замечание любопитна умножено и с прибавление падения Българии на стихотворство в десетосложни размер много гладък. Обаче малко ще ся позабавя (от 1857 до 2018…) понеже много работи има дъ нес печатнята, не може само моя списания да гледа… Щом го завърша, ща ти испратя 1000 тела“. Ръкописът на Георги Раковски съдържа седем песни: Песенъ първа къмъ Господу Богу Вседержителю; Песенъ втора за падение Българское царство; Песенъ трета пакъ за Българску падение; Песенъ четвърта На Славенскимъ языкомъ, произведена Иванномъ, синъ Поповичъ; Песенъ пета къ Пресвятой Богородицы; Житие Преподобныя матери Перескеви ТерновскІя на стихове произвадена; Песенъ шеста и Песенъ седма пакъ Преподобней Параскеви. След песните има „Стихира Преподобныя Матере на шея Параскевы Teрновския“, която според проф. Клементина Иванова е от търновската ѝ служба.
Още на с. 4 в „Примечание първо“ Раковски цитира историите на Цезар Бароний и Мавро Орбини. В забележка №1 под черта авторът отбелязва колко църкви е имало във Велико Търново на Царска Трапези- ца – четиридесет! Впоследствие останали девет: „1. „Св. Кон- стантинъ“, 2. „Св. Богородица“ – горна, 3. „Св. Богородица“ – долна. 4. Митрополитската и Патриаршеска, бивша „Св. Апостоли“, 5. „Св. Димитра“, преко река Янтра, що е имало развалена, що у нея патриархъ Иваникия Български венчалъ и помазалъ на Царство Българско Асеня, царя Българский, 6. “Св. Георгий“, що е у Табашката махала, 7. „Св. Петка Българска“, тукъ са лежали мощите нейни целокупни.“ През май 1857 г. Раковски пише на Петър Златов в Русе да издири и да му прати османска ръкописна книга – история, в която се описва падането на България под османско иго. Тя се намирала във Велико Търново у някой си ходжа. Не е известно дали Раковски се е ползвал от тази история